Съдът на ЕС определи, че лице, което предлага публичен достъп до Wi-Fi мрежа, не носи отговорност за нарушения на авторски права, извършени от потребител.

 § Услуга, предоставяна от лице, което поддържа комуникационна мрежа, състояща се в безплатно предоставяне на публично разположение, представлява „услуга на информационното общество“, ако съответният доставчик я извършва с цел реклама на стоките, които продава, или на услугите, които предоставя.

За да се счита за осъществена услуга, изразяваща се в предоставянето на достъп до комуникационна мрежа, достъпът й не трябва да надхвърля рамките на технически, автоматичен и пасивен способ за осигуряване на пренасянето на необходимата информация, като не се налага да са изпълняват допълнителни изисквания.

Увредените от нарушение на авторско право лица не могат да предявят искове за обезщетение за вреди срещу доставчик, поддържащ достъп до комуникационна мрежа с мотива, че такъв достъп е използван от трети лица за нарушение на правата им. Но въпреки това, те имат възможност да искат преустановяване на нарушението, ако исканията целят или следват приемането на разпореждане от национален орган или съд, с което на доставчика се забранява да позволява продължаването на нарушението.

Доставчиците могат да бъдат задължени да положат усилия, за да не могат клиентите им да извършват нарушения. Съдът на ЕС посочва, че притежателите на авторски права, могат да поискат от националните съдилища да разпоредят такива мерки на доставчиците. Подходяща мярка може да бъде защитата на връзката с парола, но в никакъв случай пълното изключване на интернет връзката. Съдът подчертава, че за да се гарантира ефектът на мярката, потребителите не трябва да остават анонимни, а да бъдат задължени да разкрият самоличността си, преди да могат да получат паролата.

Поставеният пред Съда на ЕС въпрос, относно възможността чрез предоставянето на безплатен и публичен достъп до Wi-Fi мрежа да се нарушат авторски права върху произведения е особено актуален. Техническата революция, която се наблюдава през последните години, има за свой резултат бързото развитие на комуникационните мрежи, предоставящи лесен достъп до интернет. Това виртуално пространство гарантира определена степен на анонимност, която често подтиква потребителите към нарушаване на авторските права върху произведения, притежавани от различни правни субекти. По този начин биват неправомерно използвани или разпространявани все повече обекти на интелектуална собственост, което отчасти противоречи с устоите на Вътрешния пазар. В тази връзка, за да се отговори на новите тенденции, се приема Директивата за електронната търговия (Директивата)[1], имаща за цел да допринесе за нормалното функциониране на Вътрешния пазар, като осигурява свободното движение на услуги на информационното общество между държавите-членки.

Доколкото, с неправомерното използване на авторски права от анонимни трети лица, ползващи временно комуникационната мрежа на доставчик на услуги, съществува реалната възможност за носителят им да възникнат вреди, които следва да бъдат репарирани по определен начин, то възниква логичният въпрос, могат ли титулярите на правото на интелектуална собственост да искат обезщетение за вреди от доставчиците на услуги? Съдът на ЕС се произнесе относно този проблем с решение по дело Tobias Mc Fadden, C-484/14[2].

  1. Спорът по главното производство и преюдициалните въпроси

Г-н Tobias Mc Fadden е управител на магазин за осветителна и звукова техника, в който се предоставя безплатен публичен достъп до Wi-Fi мрежа с цел да се привлече вниманието на потенциални клиенти към предлаганите стоки и услуги. Посредством тази мрежа през 2010 г. неправомерно е предоставено на публично разположение за изтегляне музикално произведение, чиито авторски права се притежават от Sony Music - продуцент на звукозаписа на това произведение. Г-н Mc Fadden отрича да е извършил твърдяното нарушение, но не може да изключи, че то е извършено от някой от потребителите на неговата мрежа.

След като получава предупреждение от Sony да зачита правата му върху записа, Mc Fadden предявява пред Областния съд в Мюнхен отрицателен установителен иск. В отговор Sony Music предявява няколко насрещни иска срещу г-н Mc Fadden, първо, за обезщетение за вреди на основание пряката му отговорност за нарушението на правата върху звукозаписа, второ, за преустановяване на нарушението на правата под заплаха от наказание, трето, за възстановяване на разходите по отправяне на предупреждението и съдебните разноски.

Националният съд е склонен да приеме, че нарушението на правата на Sony Music не е извършено лично от г-н Mc Fadden, а от неизвестен потребител на безжичната му локална мрежа. При все това запитващата юрисдикция възнамерява да ангажира косвената отговорност на г-н Mc Fadden, тъй като същият не е защитил Wi-Fi мрежата и с това е позволил анонимното извършване на нарушението.

Тъй като обаче не е сигурен дали подобна косвена отговорност не е недопустима по смисъла на Директивата за електронната търговия, националния съд решава да спре производството и да отправи преюдициално запитване на основание чл. 267 ДФЕС, с което иска от Съда на ЕС да се произнесе по формулираните десет преюдициални въпроса, във връзка с тълкуването на нейни разпоредби[3].

2. Решението на Съда на ЕС

Във връзка с първия преюдициален въпрос, Съдът на ЕС приема, че услуги на информационното общество по член 12, пар. 1 от Директива 2000/31 вр. чл. 57 от ДФЕС[4] могат да са само услуги, които нормално се предоставят срещу възнаграждение. Този извод се потвърждава и от съображение 18 от Директива 2000/31, съгласно което услугите на информационното общество не се ограничават единствено до услуги, които водят до онлайн сключване договори, а включват и други услуги, при условие че същите представляват икономическа дейност. Въпреки това, не може да се направи изводът, че икономическа по естеството си услуга, която е предоставена безвъзмездно, никога не може да се счита за „услуга на информационното общество“.

Съгласно практиката на Съда на ЕС, възнаграждението за услуга, която доставчик предоставя в рамките на икономическата си дейност, не трябва непременно да е платено от получателите ѝ[5]. Такъв по-специално е случаят, когато доставчик безвъзмездно предоставя услуга с цел реклама на стоките, които продава, и на услугите, които предоставя, като разходите за тази дейност са включени в продажната цена на тези стоки или услуги[6].

Съединявайки втори и трети въпрос, Съдът определя, че съгласно член 12 от Директивата, озаглавен „Обикновен пренос“, доставката на услуга трябва да включва пренасяне на информация по комуникационна мрежа. Разпоредба предвижда, че установеното с нея освобождаване от отговорност се отнася само до пренесената информация, а дейността по „обикновен пренос“ има чисто технически, автоматичен и пасивен характер. Следователно предоставянето на достъп до комуникационна мрежа не трябва да надхвърля рамките на такъв технически, автоматичен и пасивен способ за осигуряване на пренасянето на необходимата информация.

От систематичното тълкуване на останалите разпоредби от Директивата и с оглед преследваните с нея цели следва, че предоставянето на достъп до комуникационна мрежа не трябва да отговаря на допълнителни изисквания, каквито например са съществуването на договорни отношения между получателя и доставчика на услугата или рекламирането ѝ от последния.

С оглед шестия въпрос, Съдът стига до извода, че от структурата на Директива 2000/31 следва, че законодателят на Съюза е искал да разграничи режимите, приложими по отношение на дейностите по обикновен пренос, по „кеширане“ и по съхраняване на информация, като ги е уредил с отделни норми. Това означава, че за предвиденото във всяка една от тях освобождаване от отговорност следва да са изпълнени различни условия в зависимост от вида на съответната дейност. Съгласно член 14, пар. 1 от Директивата, „за да се ползват от предвиденото в него освобождаване от отговорност, лицата, които съхраняват информация на уебсайтове, трябва, когато получат сведения за незаконна дейност, да действат експедитивно за отстраняването или блокирането на достъпа“. Подобно условие обаче, не е предвидено за лицата, които предоставят достъп до комуникационна мрежа[7].

Лице, което съхранява уебсайт, предоставя услуга по съхраняване на информация за определен период от време. Следователно то може да узнае за незаконния характер на дадена информация, която съхранява, на по-късен етап, като все още може да предприеме действия с оглед отстраняването или блокирането на достъпа до нея. За разлика от него лицето, което предоставя достъп до комуникационна мрежа, предоставя услуга по пренос на информация, която обикновено не се проточва във времето, така че, то не упражнява какъвто и да било контрол върху нея. Предвид това, често няма възможност да предприеме на по-късен етап действия с оглед отстраняването или блокирането на достъпа до съответната информация. Така условието да се действа експедитивно за отстраняването или блокирането на достъпа не се прилага по аналогия спрямо лицата, предоставящи достъп до комуникационна мрежа.[8]

Съдът дава отговор на седмия и осмия въпрос, като изрично заявава, че не съществуват допълнителни изисквания, на които доставчикът на услуги за достъп до комуникационна мрежа трябва да отговаря, освен да е физическо или юридическо лице, което да предоставя услуги на информационното общество. Според него, законодателят на Съюза приема Директива 2000/31, за да балансира различните интереси, което е израз на установения законодателен баланс. Поради това Съдът не следва да заема мястото на законодателя на Съюза и да налага условия за прилагането на посочената разпоредба, които последният не е предвидил[9].

По отношение на четвъртия въпрос, Съдът на ЕС напомня, че държавите членки гарантират, че доставчиците, които предоставят услуга за достъп до комуникационна мрежа, не носят отговорност за пренесената от тях на получателите на услугата информация, като трите условия в това отношение са: 1) доставчиците да не започват пренасянето на информацията, 2) да не подбират получателя на пренесената информация и 3) да не подбират или променят пренасяната информация[10].

Следователно, когато посочените условия са изпълнени, отговорността на доставчик, предоставящ достъп до комуникационна мрежа, не може да се ангажира и поради това във всички случаи е изключено притежателят на авторски права да може да иска от този доставчик на услуги обезщетение за вреди, вкл. и разноски с мотива, че връзката с тази мрежа е използвана от трети лица за нарушение на правата му. Въпреки това, увреденото от това нарушение лице има възможност да поиска от национален орган или съд да забрани на доставчика да позволява продължаване на съответното нарушение и има право на възстановяване на разходите за отправяне на предупреждението и за съдебните разноски по делото за това искане.

Накрая, Съдът на ЕС обединява петия, деветия и десетия въпрос, като преди да им даде отговор, пояснява, че забрана, която налага на доставчик на достъп до комуникационна мрежа да предотврати нарушение на сродно на авторското право, спада към защитата на основното право на защита на интелектуалната собственост по чл. 17, пар. 2 от Хартата на основните права на ЕС (ХОПЕС) [11]. Нещо повече, посочената забрана възлага на доставчик на достъп задължение, което може да засегне икономическата му дейност, и от друга страна, може да ограничи свободата на получателите да се ползват от достъп до интернет, което противоречи на защитеното с чл. 16 ХОПЕС[12] право на свободна стопанска инициатива на едно лице, както и на защитеното с чл. 11, пар. 1 ХОПЕС[13] право на свобода на информацията на останалите лица.

Съгласно постоянната съдебна практика на Съда, когато няколко защитени от правото на Съюза основни права се конкурират, съответният национален орган или съд следва да осигури справедливо равновесие помежду им[14]. В това отношение, забрана, която предоставя на доставчик на достъп до комуникационна мрежа възможността сам да определи конкретните мерки, които следва да се предприемат, за да се постигне търсеният резултат, при някои условия може да доведе до установяване на такова справедливо равновесие[15].

В случая, запитващата юрисдикция приема, че мерките, които адресатът на забрана на практика може да вземе, са само три, а именно да проследява цялата пренасяна посредством интернет връзката информация, да изключи тази връзка или да я защити с парола. Според Съда на ЕС, мярка по контролирането на цялата пренасяна информация трябва да се изключи, тъй като противоречи на Директивата. Второ, прилагането на мярка, състояща се в пълно изключване на интернет връзката, би довело до съществено засягане на правото на свободна стопанска инициатива и до нарушаване равновесието между основните права, които трябва да бъдат съвместени[16]. Що се отнася до мярката, състояща се в защита на интернет връзката с парола, следва да се отбележи, че тя не засяга съществено правото на стопанска инициатива на доставчика на услуга, както и правото на свобода на информацията на получателите на тази услуга.

Съгласно съдебната практика, взетата мярка трябва да служи за преустановяване на извършвано от трето лице нарушение на авторско право или на сродно на него право, без при това да засяга възможността на потребителите на интернет да ползват услугите на този доставчик за правомерен достъп до информация. В противен случай намесата на доставчика в свободата на информация на потребителите би била необоснована с оглед на преследваната цел[17]. На следващо място, тези мерки трябва да бъдат достатъчно ефикасни, тоест да предотвратят или поне да направят трудно осъществими неразрешените посещения на закриляни обекти и да разубеждават потребителите на интернет да нарушават правата на интелектуална собственост.

В това отношение Съдът на ЕС постановява, че мярка, състояща се в защита на интернет връзка с парола, може да разубеди потребителите да нарушават правото на защита на интелектуалната собственост, доколкото тези потребители не биха могли да действат анонимно. По този начин може да се гарантира справедливо равновесие между основното право на защита на интелектуалната собственост, правото на стопанска инициатива на доставчика на услуга, както и правото на свобода на информацията на получателите на тази услуга[18].

 

 

 

 

 

[1] Директива 2000/31/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 8 юни 2000 година за някои правни аспекти на услугите на информационното общество, и по-специално на електронната търговия на вътрешния пазар (ОВ L 178, 2000 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 29, стр. 257).

[2] Съд на ЕС, Решение от 15 септември 2016 г., Tobias Mc Fadden, дело C-484/14, ECLI:EU:C:2016:689

[3] Tobias Mc Fadden, цит., т. 33.

[4] Вж. Директива 98/34/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 юни 1998 година за определяне на процедура за предоставяне на информация в областта на техническите стандарти и регламенти, изменена с Директива 98/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 юли 1998 година.

[5] Съд на ЕС, Решение от 11 септември 2014 г. Papasavvas, C‑291/13, EU:C:2014:2209, т. 28 и 29

[6] СЕО, Решение от 26 април 1988 г., Bond van Adverteerders and others., дело 352/85, EU:C:1988:196, т. 16; Решение от 11 април 2000 г., Deliège, дело C‑51/96 и C‑191/97, EU:C:2000:199, т. 56

[7] Заключение на генералния адвокат по дело Tobias Mc Fadden, С-484/14, ECLI:EU:C:2016:170, т. 100

[8] Tobias Mc Fadden, цит., т. 65.

[9] Tobias Mc Fadden, цит., т. 69.

[10] Tobias Mc Fadden, цит., т. 73.

[11] Чл. 17, пар. 2 ХОПЕС, гласи че, „интелектуалната собственост е защитена“.

[12] Съгл. чл. 16 ХОПЕС, „ Свободата на стопанската инициатива се признава в съответствие с правото на Съюза и с националните законодателства и практики“.

[13] Съгл. чл 11, пар. 1 ХОПЕС, „Всеки има право на свобода на изразяването на мнения. Това право включва свободата да отстоява своето мнение, да получава и да разпространява информация и идеи без намеса на публичните власти и независимо от границите“.

[14] СЕО, Решение от 29 януари 2008 г., Promusicae, дело C‑275/06, EU:C:2008:54, т. 68 и 70

[15] СЕО, Решение от 27 март 2014 г., UPC Telekabel Wien, дело C‑314/12, EU:C:2014:192, т. 62 и 63

[16] СЕО, Решение от 24 ноември 2011 г., Scarlet Extended, делоC‑70/10, EU:C:2011:771, т. 49; СЕС, Решение от 16 юли 2015 г., Coty Germany, дело C‑580/13, EU:C:2015:485, т. 35 и 41

[17] UPC Telekabel Wien, цит., т. 56.

[18] Tobias Mc Fadden, цит., т. 100.