Съдът на ЕС потвъди, че държавите членки могат да ограничават предоставянето на социални помощи на лица, упражняващи право на свободно движение с цел заетост. 

Съдът на ЕС определи, че държавите членки могат да ограничават плащането на социални помощи на граждани на ЕС, които се намират в хипотеза на първоначално търсене на работа.

В решението си по дело Alimanovic, С-67/14, Съдът на ЕС определи, че гражданите на други държави членки, които са влезли в приемащата държава членка на ЕС, за да търсят трудова заетост, са изключени от кръга на лицата с право на определени „специални парични обезщетения, независещи от вноски“, представляващи форма на „социално подпомагане“, въпреки че тези обезщетения са гарантирани на собствените граждани на приемащата държава членка. Съдът намира че ограничаването на предоставянето на такава форма на подпомагане не влиза в противоречие с принципа на равно третиране[1].

1. Факти по главното производство

Nazifa Alimanovic, и децата ѝ са граждани на Кралство Швеция. Г‑жа Alimanovic е родена в Босна, а децата й са родени във Федерална Република Германия. Семейство напуска Германия, за да се установи в Швеция, а през юни 2010 г. се завръща в първата държава членка. На 1 юли 2010 г. членовете на семейство Alimanovic получават удостоверение за безсрочно пребиваване. След като пристига в Германия г‑жа Alimanovic и дъщеря ѝ Sonita, които са работоспособни по смисъла на германското законодателство, работят за кратко на различни места между юни 2010 г. и май 2011 г., с продължителност по-малко от една година. В периода от 1 декември 2011 г. до 31 май 2012 г. г‑жа Alimanovic получава семейни помощи за децата си Valentina и Valentino, а двете с дъщеря ѝ Sonita получават помощи за покриване на разходи по издръжката за дългосрочно безработни лица, наричани още социални надбавки за неработоспособните членове на семейството, доколкото се грижат за двете непълнолетни деца.

Във връзка с отпускането на разглежданите помощи Бюрото по труда приема, че еднаквото третиране на търсещите работа граждани на ЕС не се прилага за семейство Alimanovic, тъй като като макар членовете му да са шведски граждани, те не се намират в хипотеза на защита от дискриминация, установена в чл. 24 от Директива 2004/38. Поради това германските власти отказват изплащането на споменатите помощи, а семейство Alimanovic обжалава решението по съдебен ред. В хода на образуваното производство е отправено преюдициално запитване до Съда на ЕС, в което се търси отговор на въпроса: допустими ли са ограниченията на изискването за равно третиране, въведени с разпоредби на националното законодателство за транспониране на член 24, параграф 2 от Директива 2004/38 и които във всички случаи изключват достъпа до такива обезщетения, когато гражданинът на Съюза има право на пребиваване в другата държава членка само на основание на обстоятелството, че търси работа?

2. Решение на Съда на ЕС

На първо място Съдът на ЕС пристъпва да определи какъв е видът на разглежданите помощи, тъй като от тяхното естество, на мерки за социално подпомагане или на мерки за улесняване на достъпа до пазара на труда, зависи въпросът спрямо коя норма от правото на Съюза следва да се преценява съвместимостта им. Както следва от практиката на Съда на ЕС[2], подобни помощи попадат в обхвата на понятието „социално подпомагане“ по смисъла на член 24, параграф 2 от Директива 2004/38. Всъщност посоченото понятие обозначава съвкупността от схеми за помощи, които са установени от държавните органи на национално, регионално или местно равнище и от които се ползват лицата, които не разполагат с достатъчно средства, за да задоволят основните си потребности и поради това има опасност по време на пребиваването си да се превърнат в тежест за публичните финанси на приемащата държава членка. В случая отнесен до Съда следва да се констатира, че преобладаващата функция на разглежданите помощи е именно да осигуряват минималните средства за издръжка, необходими за достоен живот. От тези съображения следва, че посочените помощи не може да се окачествят като финансови обезщетения, които следва да улеснят достъпа до пазара на труда в държавата членка[3], а трябва да се разглеждат като мерки за „социално подпомагане“ по смисъла на член 24, параграф 2 от Директива 2004/38.

Съдът напомня, че що се отнася до достъпа до социални помощи като разглежданите в главното производство, гражданите на ЕС могат да изискват да бъдат третирани еднакво с гражданите на приемащата държава членка съгласно член 24, параграф 1 от Директива 2004/38 само, ако пребиваването им на територията на приемащата държава членка отговаря на условията на европейското законодателство[4]. Да се приеме, че лицата без право на пребиваване въз основа на Директива 2004/38 могат да имат право на социално подпомагане при същите условия, като приложимите за гражданите на страната, би било в противоречие с една от целите на Директивата[5] - да не се допуска гражданите на Съюза от други държави членки да се превръщат в неприемлива тежест за системата за социално подпомагане на приемащата държава членка[6].

Според Съда на ЕС, за да се определи, дали плащания на социално подпомагане като разглежданите в делото помощи могат да бъдат ограничавани на основание на дерогацията по член 24, параграф 2 от Директива 2004/38, следва първо да се провери, дали е приложим принципът на равно третиране, указан в член 24, параграф 1 от тази Директива, и съответно дали въпросният гражданин на Съюза пребивава законно на територията на приемащата държава членка. В тази връзка от правната уредба на ЕС следва, че ако работникът се намира в надлежно документирана принудителна безработица, след като е изтекъл срочен трудов договор със срок по-кратък от една година или след като е станал принудително безработен през първите дванадесет месеца и се е регистрирал като търсещо работа лице в съответното бюро по труда, той запазва статуса си на работник за не по-малко от шест месеца. През този период съответният гражданин на Съюза запазва правото си на пребиваване в приемащата държава членка на основание член 7 от Директива 2004/38 и съответно може да се позовава на принципа на равно третиране, закрепен в член 24, параграф 1 от Директивата. Според практиката на Съда през посочения период от не по-малко от шест месеца гражданите на Съюза, които са запазили статуса на работници на основание член 7, параграф 3, буква в) от Директива 2004/38 (след като вече са упражнявали трудова дейност на територията на приемащата държава) имат право на плащания на социалното подпомагане като разглежданите помощи[7].

Гражданите на ЕС, които са влезли на територията на приемащата държава членка, за да търсят заетост обаче се намират в различна хипотеза. Те имат право да пребивават в тази държава членка докато могат да докажат, че продължават да търсят заетост и имат реален шанс да бъдат наети на работа[8], на тях обаче не е гарантирано предоставянето на право на социално подпомагане при липса на достатъчно средства за издръжка. Съдът намира, че от препращането в член 24, параграф 2 към член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2004/38 следва, че приемащата държава членка може да откаже всякакво право на социално подпомагане на гражданин на Съюза, чието право на пребиваване се основава единствено на последната разпоредба.

Наред с това висшата юрисдикция на ЕС уточнява, че държавата членка трябва да взема предвид личното положение на заинтересования, когато преценява дали да наложи мярка експулсиране и когато определя дали при пребиваването си едно лице създава неприемлива тежест за системата ѝ за социално подпомагане[9]. Съдът напомня, че в Директива 2004/38 са отчетени различни фактори, характеризиращи личното положение на лицата, упражняващи свободно движение и в частност продължителността на упражняване на икономическа дейност на територията на приемащата държава. Предвид това тези фактори следва да бъдат отчитани при прилагане разрешенията на Директивата спрямо отделните хипотези на упражняване на право на свободно движение, в това число и по случая, отнесен до Съда в разглежданото преюдициално производство.

 


[1] Този принцип е закрепен в Учредителните договори на ЕС и е конкретизиран в член 4 от Регламент (EO) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социално осигуряване, OB L 166, 30.4.2004 г., специално българско издание: глава 05 том 007 стр. 82 - 126 и член 24 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите–членки, ОВ L 158, стр. 77, специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 56.
[2] Виж решение по дело Dano, C‑333/13, EU:C:2014:2358, т. 63.
[3] Виж в този смисъл решение Vatsouras и Koupatantze, C‑22/08 и C‑23/08, EU:C:2009:344, т. 45.
[4] Виж решение Dano, т. 69.
[5] Съображение 10 от Преамбюла на Директива 2004/38.
[6] Виж решение Dano, т. 74.
[7] Виж решение Vatsouras и Koupatantze, т. 32.
[8] Виж член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2004/38.
[9] Виж решение Brey, C‑140/12, EU:C:2013:565, т. 64, 69 и 78.