Съдът на ЕС тълкува изискването за обичайно пребиваване като условие за издаване на свидетелства за управление на МПС в ЕС.

 

§ Директива 2006/126/ЕО относно свидетелства за управление на моторни превозни средства трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка, по силата на която единственият начин да се докаже условието за обичайно пребиваване за целите на издаването или подновяването на определено свидетелство за управление на МПС се състои в установяването на адресна регистрация на територията на съответната държава членка.

Правилата, отнасящи се до свидетелствата за управление на моторни превозни средства (МПС) са особено важен елемент на общата транспортна политика, доколкото допринасят за подобряване на пътната безопасност и улесняват свободното движение на хора. Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 20 декември 2006 г.[1] цели да позволи взаимното признаване на свидетелствата за управление и да закрепи минимални общи условия на издаване и подновяване на тези свидетелства между държавите от ЕС. Централно място в създадената с Директивата уредба има изискването за обичайно пребиваване на лицето в съответната държава членка, в която се иска издаване или подновяване на свидетелство за управление на МПС. В хода на прилагането на Директивата се проявяват определени затруднение при тълкуването и прилагането й от компетентните административни органи, като един от проблемните въпроси е свързан с изясняване на това, дали изискването за обичайно пребиваване е равностойно на условието едно лице да има адресна регистрация в определена държава членка, респективно дали при отсъствие на адресна регистрация е допустим отказ да се признае на свидетелство за управление, издадено в друга държава от ЕС.

Във връзка с подобни проблеми по прилагането на Директива 2006/126/ЕО, предмет на съдебно производство в Латвия, е оправено преюдициално запитване до Съда на ЕС относно това, допустимо ли е налагането на ограничаващо изискване за доказване на обичайно пребивава на територията на дадена държава членка единствено чрез нарочна адресната регистрация на нейна територия[2].

1. Факти по главното производство и преюдициални въпроси

Г-н Nimanis е латвийски гражданин, на когото е издадено свидетелство за управление на МПС в Латвия на 13 декември 2000 г., като адресната му регистрация към момента на издаване на свидетелството е била в тази държава. Срокът на валидност на свидетелството по латвийското законодателство е десет години. Според данните в регистъра на населението от февруари 2002 г. адресната регистрация на г‑н Nimanis вече не е в Латвия, но въпреки това той претендира, че има право свидетелството му за управление да бъде подновено в тази държава, тъй като пребивава обичайно в нея. Г‑н Nimanis се обръща към CSDD (Дирекция „Пътна безопасност“). След като се запознава с данните от регистъра, CSDD констатира, че адресната регистрация на г-н Nimanis не е в Латвия и на 30 декември 2010 г. отказва да удовлетвори искането му за подновяване на свидетелство за управление на МПС, като изтъква мотива, че, за да има обичайно пребиваване на латвийска територия, той е трябвало да пребивава в Латвия повече от 185 дни в рамките на всяка година и да притежава адресна регистрация на нейна територия. След като разглежда подадената по административен ред жалба. Г‑н Nimanis обжалва отказа за подновяване на свидетелството за управление на МПС пред компетентния административен съд, като иска да се поднови свидетелството му за управление на МПС. Районният административен съд приема, че съгласно действащата правна уредба CSDD не е имала право да изисква адресна регистрация, тъй като към момента на отказа да се поднови свидетелството на г‑н Nimanis не е приложимо подобно условие, като вследствие на това приема отказът за неоснователен. Според съда обичайното пребиваване може да бъде доказано и посредством други доказателства, а не само чрез данните, съдържащи се в регистъра на населението във връзка с адресната регистрация на заинтересованото лице.

CSDD обжалва решението на Районния административен съд пред Окръжния административен съд. Според Дирекцията „Пътна безопасност“ Директива 2006/126/ЕО предвижда правна уредба, приложима върху цялата територия на държавите членки на Европейски съюз с оглед установяване на една процедура и еднообразни критерии за издаването на свидетелство за управление на МПС. Цел на Директивата е да се гарантира от една страна, че няма да се злоупотребява с възможността за издаване на свидетелство за управление в друга държава членка, ако поради определени обстоятелства то не може да бъде получено в държавата по пребиваване, и от друга страна, че мястото на живеене е само един от критериите, определени за издаване на свидетелство за управление. CSDD добавя, че ако г-н Nimanis желае свидетелството му за управление на моторно превозно средство да бъде подновено в друга държава членка, различна от Република Латвия, във въпросната държава членка също ще се направи проверка на този критерий. Според CSDD адресната регистрация не е просто формалност, тъй като е от значение и за преценката на редица други обстоятелства.

Предвид на възприетата от дирекция „Пътна безопасност“ позиция се засяга правото на г-н Nimanis да се ползва от легално придобито свидетелство за управление на МПС, което рефлектира и върху правото му на свободно движение. Поради възникналите съмнения за съответствието на латвийското законодателство с член 12 от Директива 2006/126/ЕО, както и с преследваните от нея цели, определени в съображение 2, а именно подобряване на пътната безопасност и улесняване на свободното движение на хора, които се установяват в държава членка, различна от тази, която е издала свидетелството за управление, Окръжният административен съд решава да спре производството, за да отправи искане за преюдициално заключение, като формулира следния въпроси към Съда на ЕС: „трябва ли член 12 от Директива 2006/126/ЕО във връзка с първото изречение от съображение 2 да се тълкува в смисъл, че не допуска национална уредба, която предвижда, че единственият начин да се докаже, че обичайното пребиваване на дадено лице е в тази държава[…] е въпросното лице да има адресна регистрация?“[3].

2. Решение на Съда на ЕС

В решението си по делото Съдът прави препратка към делото Hofmann[4], като констатира, че спазването на условието за обичайно пребиваване представлява съществен елемент от системата, въведена с тази директива, която съдържа ключовия принцип на взаимно признаване на свидетелствата за управление. Казусът по визираното дело също е свързан с тази проблематика, но Съдът воден от съображения за опазване на обществената сигурност приема решение, с което утвърждава действията на администрацията. Съдът подчертава, че обичайното пребиваване като условие за издаване или подновяване на свидетелства за управление на МПС спомага за борбата с „туризма за свидетелства за управление” при липсата на пълна хармонизация на правните уредби на държавите членки в тази област.

Посочва се още, че в някои случаи неспазването на условието за обичайно пребиваване може само по себе си да обоснове издаването на отказ в една държава членка да бъде признато свидетелство за управление, издадено от друга държава от Съюза. Съдът препраща и към определението си по делото Wierer[5], като напомня, че единствено решаващата държавата членка е компетентна да провери, дали е спазено условието за обичайно пребиваване. Посоченото правило е приложимо и по отношение на държавата членка, в която притежателят на свидетелство иска то да бъде подновено. С оглед на това, за органите, отговорни за издаването и подновяването на свидетелствата за управление на МПС във всяка държава членка, е от изключително значение да могат да преценят по задоволителен начин, че кандидатите действително отговарят на условието за обичайно пребиваване.

В решението се подчертава още, че член 12 не съдържа нито една разпоредба, която да уточнява начините за доказване на подобно пребиваване пред органите, отговорни за издаването и подновяването на свидетелствата за управление на МПС. Директивата посочва резултата, който трябва да се постигне от държавите членки - това да се определи, дали изброените в член 12 критерии са изпълнени с оглед на проверката на условието за обичайно пребиваване. Способите за доказване спазването на условието за обичайно пребиваване обаче не трябва да надхвърлят необходимото за постигане проверката на това условие.

В тази връзка Съдът на ЕС посочва, че налагането на абсолютно задължение за адресна регистрация на територията на държава членка за целите на прилагане на Директива 2006/126/ЕО, а оттам и отказът да бъдат приложени други начини за доказване, чрез които да се установи, дали лицето отговаря на критериите, посочени в член 12 от Директивата, надхвърлят необходимото, за да се провери условието за обичайно пребиваване. Според висшата юрисдикция на ЕС това съответно води и до нарушение на принципа на ефективност в правната система на Съюза[6]. Съдът приема още, че член 12 от Директива 2006/126/ЕО предоставя редица обективни критерии, които позволяват да се установи, дали кандидатът пребивава обичайно на територията на дадена държава, освен изискването за адресна регистрация.

От особено значение е изведеното в решението тълкуване, по смисъла на което е възможно кандидатът да отговаря на критериите за обичайно пребиваване на територията на дадена държава членка за целите на прилагане на Директива 2006/126/ЕО, без да има адресна регистрация в тази държава. Предвид на това правната уредба, по силата на която единственият начин, за да се докаже, че дадено лице отговаря на условието за обичайно пребиваване, е наличието на адресна регистрация на територията на тази държава, има прекомерно ограничителен характер. Според Съда на ЕС подобна правна уредба не отразява всички критерии, посочени в член 12 от Директивата, доколкото изключва отчитането на каквито и да било други обстоятелства, посочени в тази норма.

Предвид на гореизложеното Съдът на ЕС приема, че член 12 от Директивата 2006/126/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка, по силата на която единственият начин, с който разполага лице, което иска да му бъде издадено или подновено свидетелство за управление на моторно превозно средство в тази държава, за да докаже, че отговаря на условието за обичайно пребиваване на територията й, е установяването на адресна регистрация на територията на съответната държава членка.

 
[1] OB L 403, 30.12.2006г., специално българско издание: глава 07 том 017 стр. 216 – 258.
[2] СЕС, 25 юни 2015, Nimanis, дело C-664/13, ECLI:EU:C:2015:417.
[3] Запитващата юрисдикция уточнява, че под „адресна регистрация“ следва да се разбира задължението на лицето да се впише в национален регистър, за да информира, че може да бъде намерено на декларирания адрес за целите на правоотношенията си с държавата и с местните органи.
[4] СЕС, 26 aприл 2012 г., Hofmann, дело C-419/10, ECLI:EU:C:2012:240, т. 40-43.
[5] СЕС, 9 юли 2009 г., Wierer, дело C 445/08, ECLI:EU:C:2009:443, т. 55.
[6] По силата на принципа на ефективност правната уредба на държавите членки, свързана с прилагането на актове и норми на правото на ЕС, не трябва да прави невъзможно или прекомерно трудно упражняване на права, произтичащи от правото на ЕС.