Съдът на ЕС се произнесе относно основните задължения на националните съдилища по прилагане на европейската уредба за защита на потребителите. 

§ Правото на ЕС задължава националните съдилища, сезирани по спор относно договорни отношения, да проверят дали купувачът може да бъде квалифициран като потребител по смисъла на Директива 1999/44, дори последният да не се е позовал на това свое качество. Условие за действието на това задължение е, съглашението да попада в приложното поле на директивата и съдилищата да разполагат с необходимите за целта правни и фактически елементи или да е възможно да се сдобият с тях чрез разяснения.

Разпоредбите на Директива 1999/44 са равностойни на националните норми, които имат ранг на правила на обществения ред във вътрешния правопорядък. Националният съд е длъжен да приложи служебно всяка разпоредба, която осигурява транспонирането на правилата на директивата.

За да се възползва от правата, съдържащи се в Директива 1999/44, потребителят трябва да докаже, че е уведомил своевременно продавача, че стоката не съответства на договора за продажба. Той разполага със срок, не по-кратък от два месеца, за да уведоми продавача. Срокът тече от датата, на която купувачът е установил липсата на съответствие. Уведомлението трябва да се отнася само до обстоятелството, че стоката не отговаря на договора за продажба. За уведомяването не се прилагат правила за доказване, които биха направили невъзможно или прекомерно трудно за потребителя да упражни правата си

Липсата на съответствие се счита за съществувала още в момента на доставка на продукта. Тази оборима презумпция се прилага, ако потребителят докаже, че продадената стока не съответства на договора и разглежданата липса на съответствие е установена в срок от шест месеца след доставката.

Потребителят не е длъжен да доказва нито причината за несъответствието, нито това, че продавачът е довел до него. Продавачът може да обори споменатата презумпция, ако докаже, че посочената липса на съответствие се дължи или произтича от обстоятелство, настъпило след доставката.

1. Факти по главното производство

На 27 май 2008 г. г-ж Faber купува лек автомобил втора употреба от автокъща Hazet. Четири месеца по - късно при пътуване превозното средство се възпламенява и изгаря напълно. Автомобилът е транспортиран с кола на „Пътна помощ“, а в последствие, по искане на споменатата автокъща, до автоморга. Г-жа Faber твърди, че e разговаряла със служител на Hazet относно инцидента и евентуалната отговорност на дружеството. Представителят на автокъщата отрича провеждането на подобен разговор. През 2009 г. между двете страни протича телефонен разговор, в който г-жа Faber посочва, че очаква да получи полицейския доклад от пожара Полицията я уведомява, че такъв не е бил изготвен. На 8 май 2009 г. изгорялото превозно средство е унищожено, след като Hazet получава предварително уведомление за това.

С писмо от 11 май 2009 г. г-жа Faber уведомява автокъщата, че я счита за отговорна за претърпените вреди, в следствие на пожара и желае да получи обезщетение в размер на 10 828,55 Евро.

В началото на юли 2009 г. г-жа Faber възлага на експерт оценител на щети да извърши разследване относно причината за възникването на пожара. Тъй като превозното средство е унищожено експертизата не може да бъде извършена.

На 26 октомври 2010 г. г‑жа Faber предявява иск срещу автокъща Hazet. Същевременно тя не уточнява, дали е придобила превозното средство в качеството на потребител.

Делото достига до Апелативния съд Арнем – Люварден[1], Нидерландия, а той от своя страна спира производството и задава следните преюдициални въпроси:

1. юрисдикцията, сезирана по спора относно гаранцията, която продавачът дължи на купувача в рамките на договора за продажба с предмет материална движима вещ, желае да бъде установено, дали националният съд е длъжен съгласно принципа на ефективност служебно да провери дали купувачът трябва да се счита за потребител по смисъла на Директива 1999/44[2], въпреки че тази страна не се е позовала на това качество;

2. възможно ли е чл.5, параграф 3 от Директива 1999/44 да се счита за разпоредба, равностойна на норма от обществения ред, която националният съд е длъжен да разгледа в рамките на производството по обжалване;

3. допуска ли принципът на ефективност национална разпоредба, съгласно която потребителят трябва да докаже, че е уведомил своевременно продавача за липсата на съответствие;

4. кои са обстоятелствата, които трябва да бъдат доказани от потребителя и как се разпределя доказателствената тежест между страните според нормата на чл. 5, параграф 3 от Директива 1999/44.

2. Решение на Съда на ЕС

2.1.Относно задължението на националните съдилища да следят служебно за прилагане нормите за защита на потребителите

В постановеното от него решение Съдът на ЕС потвърждава, че потребителят е в положение на по–слаба страна спрямо продавача или доставчика. Това схващане е продиктувано от уменията, които потребителите обичайно имат в областта на преговорите и степента на информираност на страните. Съществува висок риск за потребителя, поради незнание, да не се позове на правната норма, предназначена да го защити. Поради това Съдът приема, че националните юрисдикции следва служебно да прилагат някои разпоредби, съдържащи се в директиви на Съюза в сферата на защитата на потребителите. Те съответно следва да проверяват дали купувачът трябва да се счита за потребител според правото на ЕС, независимо дали дадена страна по спора се е позовала на това свое качество.

Съдът приема, че задължението да се релевира служебно качеството на потребител по европейската уредба се проявява по силата на принципа на равностойността, когато в рамките на процесуалните правила на вътрешния правен ред, националният съд е длъжен, за да определи приложимите правни норми към спора, по който е сезиран, да даде правна квалификация на фактите и действията, посочени от страните в подкрепа на техните искания. Една такава квалификация според Съда на ЕС сама по себе си не означава, че националният съд служебно упражнява правомощие за преценка, а че установява и проверява наличието на правна предпоставка, която определя приложимата правна норма.

От друга страна Съдът на ЕС посочва, че, ако процесуалните правила на вътрешния правен ред не предоставят на националния съд никаква възможност да квалифицира правилно спорните факти и действия извън изрично посоченото от самите страни по спора, задължението на националния съд да следи служебно за прилагането на европейската уредба за защита на потребители произтича от принципа на ефективност. Според висшата юрисдикция на Съюза, в сфера, в която националното законодателство на редица държави членки позволява частноправните субекти да се представляват сами пред съдилищата, да се допусне ограничаването на възможността националният съд да дава служебно квалификация на спора, означава да се създаде за потребителя задължението да направи пълна правна квалификация на своето положение, за да не загуби правата, които законодателят на ЕС му е предоставил в Директива 1999/44. Подобно разрешение според Съда на ЕС влиза в разрез с принципа на ефективност.

2.2.Относно приравняването на чл. 5, параграф 3 от Директива 1999/44 на норма от обществен ред

Според Съда на ЕС въпросът на холандския съд може да е релевантен само, доколкото спорният договор попада в материалния обхват на Директива 1999/44. За да е на лице посоченото условие, това съглашение трябва да е било сключено с потребител.

Продавачът отговаря за разминаването в характеристиката на получената вещ и тази описан в договора за продажба, което съществува в момента на доставката на веща. Потребителят е този, който трябва да докаже, че е налице несъответствие и че то съществува към момента на доставка. Член 5, параграф 3 от Директива 1999/44 предвижда отклонение от този принцип, в случай че несъответствието бъде установено в срок от шест месеца след доставката на стоката. В този случай се счита, че то е било налице още в момента на получаването на вещта.

Основание за това олекотяване на доказателствената тежест в полза на купувача е, че обикновено разминаването се установява след момента на доставката. Да се докаже, че несъответствието е било налице от получаването на стоката би могло да се окаже „непреодолима трудност за потребителя“. По правило за продавача или доставчика е много по-лесно да докаже, че липсата на съответствие не е била налице в момента на доставката и че тя например се дължи на неправилна употреба от страна на потребителя[3].

Разпределението на доказателствената тежест е задължително както за страните, които не могат да го дерогират със споразумение, така и за държавите членки, които трябва да следят за спазването му. Поради това гореизложеното правило трябва да се приложи и когато не е изрично посочено от потребителя, който може да се възползва от него.

Поради значението на обществения интерес, гарантиран с член 5, параграф 3 от Директива 1999/44, визираната разпоредба трябва да се смята за разпоредба, равностойна на национална норма, която има ранг на норма от обществения ред във вътрешния правопорядък. Следователно националният съд е длъжен да приложи служебно всяка разпоредба от вътрешното си право, която транспонира член 5, параграф 3 от Директивата[4].

2.3.Относно задължението на потребителя да уведоми своевременно продавача за липсата на съответствие

За да упражни своите права, потребителят е длъжен да информира продавача за липсата на съответствие в срок от двама месеца, считано от датата, на която е установил подобна липса на съответствие. Тази възможност е израз на стремежа да се увеличи правната сигурност, като купувачът се насърчава да положи „известна грижа, като се отчитат интересите на продавача“, без да „се установява строго задължение за извършване на подробна проверка на стоката“[5]. Задължението възложено на потребителя не може да е по-широко от това да уведоми продавача за наличието на несъответствие.

Що се отнася до съдържанието на уведомлението, от потребителя не може да се изисква да представи доказателство, че е налице разминаване. Купувачът е по–слабо информиран в сравнение с продавача относно качествата на вещта и спрямо състоянието, в което тя е била продадена. Затова от купувача не се изисква да посочи точната причина за наличието на несъответствие. От друга страна, за да бъде уведомлението полезно за продавача, то трябва да включва известен брой индикации, конкретността на които неминуемо ще варира според проявленията на твърдяното разминаване.

Що се отнася до доказването, че продавачът действително е бил уведомен, по отношение на него се прилагат националните разпоредби по този въпрос. Те обаче трябва да са съобразени с принципа на ефективност. Следователно държава членка не може да предвиди изисквания, които могат да направят невъзможно или прекомерно трудно упражняването от потребителя на правата, които той черпи от Директива 1999/44.

2.4.Относно разпределянето на доказателствената тежест между потребителя и доставчика

Чл. 5, параграф 3 от Директива 1999/44 установява отклонение от принципа, че потребителят е длъжен да обори презумпцията за съответствие на продадената стока и да докаже, че съществува несъответствие между доставения продукт и описания в договора за продажба. В случай че разминаването бъде установено в срок шест месеца от доставянето на стоката, то се счита за съществувало още в момента на получаването на продукта.

За да се възползва от благоприятната презумпция, потребителят е длъжен да докаже следните факти:

1. потребителят следва да докаже, че стоката не отговаря на договора за продажба. Това задължение се ограничава до доказването на само наличието на несъответствието. Потребителят не е длъжен да удостоверява нито причината за него, нито това, дали продавачът е довел до това несъответствие;
2. потребителят е обвързан също да докаже, че липса на съответствие е установена в срок от шест месеца след доставката на стоката.

Ако тези факти са доказани, потребителят е освободен от тежестта да доказва, че несъответствието е съществувало още в момента на доставката. Установяването на това разминаване в гореспоменатия срок дава основание да се предположи, че макар то да забелязано едва след получаването на продукта, към този момент то е било налице „поне в зародиш“[6]. Тогава продавачът или доставчикът ще е този, който трябва при необходимост да докаже, че несъответствието не е съществувало в момента на доставката, като установи, че разминаването се дължи или произтича от действие или бездействие, допуснато или извършено след предаването на продукта. Ако продавачът не успее да докаже, че липсата на съответствие се дължи или произтича от обстоятелство, настъпило след доставката, прогласената в член 5, параграф 3 от Директива 1999/44 презумпция позволява на потребителя да предяви правата, които черпи от тази директива.

 
[1] Дело С-497/13 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Gerechtshof Arnhem‑Leeuwarden (Нидерландия) с акт от 10 септември 2013 г., постъпил в Съда на 16 септември 2013 г., в рамките на производство по дело Froukje Faber срещу Autobedrijf Hazet Ochten BV.
[2] Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 25 май 1999 година относно някои аспекти на продажбата на потребителски стоки и свързаните с тях гаранции (ОВ L 171, стp. 12; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 5, стр. 89).
[3] Виж изложението на мотивите към предложението за Директива на Европейския парламент и на Съвета относно продажбата на потребителски стоки и свързаните с тях гаранции, COM (95) 520 окончателен, стр. 13
[4] Виж в този смисъл решение Asturcom Telecomunicaciones, C‑40/08, EU:C:2009:615, т. 52—54 и цитираната съдебна практика.
[5] Виж изложението на мотивите към предложението за Директива, COM (95) 520 окончателен, стр. 14.
[6] Виж изложението на мотивите към предложението за Директива, COM (95) 520 окончателен, стр. 12.