Съдът на ЕС се произнесе относно определянето на компетентен съд при спор между потребител и доставчик, установени в различни държави-членки. 

 § За да се определи дали за даден търговец, чиято дейност е представена на неговия уебсайт или на уебсайта на посредник, може да се счита, че „насочва“ дейността си към държавата членка, където потребителят има местоживеене, по смисъла на член 15, параграф 1, буква в) от Регламент № 44/2001, следва да се провери, дали преди евентуалното сключване на договора с потребителя от тези уебсайтове и от общата дейност на търговеца е видно, че последният е възнамерявал да търгува с потребители с местоживеене в една или няколко държави членки, включително в тази, където потребителят има местоживеене, в смисъл че е бил склонен да сключи договор с тях.

Основното условие за прилагането на член 15, параграф 1, буква в) от Регламент № 44/2001 е търговската или професионалната дейност на търговеца да е насочена към държавата, където потребителят има местоживеене. Установяването на контакт от разстояние, резервирането на стоки или услуги от разстояние или a fortiori сключването на потребителски договор от разстояние са показатели за връзка на договора с такава дейност. Не може да се приеме обаче, че простият факт на несключване на договора от разстояние изключва възможността търговецът да е насочил дейността си към държавата по местожителството на потребителя.

Едно от основните направления, в които се развива правото на ЕС през последните години, е защитата на потребителите. Като отчита, че потребителят по начало е по-слабата икономически страна в правоотношението с доставчик на стока или услуга, интеграционното право създава необходимите механизми за защита, с което да се възстанови равновесието, а от там и справедливостта в икономическите връзки, които попадат в полето на европейската интеграция.

Един от тези механизми е свързан с определянето на компетентния съд при правен спор между потребител и доставчик. Съгласно правото на ЕС[1] потребителят може да призове пред своя национален съд търговец, с който е сключил договор, независимо в коя държава членка е постоянният адрес или седалището на този търговец. За да бъде това положение валидно следва алтернативно да е налице едно от следните две условия: търговецът да извършва търговска или професионална дейност в държавата членка, където потребителят има местоживеене или търговецът с всички средства (включително интернет) да насочва дейността си към тази държава членка, няколко държави членки (включително държавата членка на потребителя) или всички държави членки и договорът да попада в обхвата на тази дейност.

Във връзка с горепосочената проблематика се поставя въпросът, дали, за да бъде приложимо това правило, следва договорът да е сключен от разстояние. Съдът на ЕС се произнася в тази връзка с решение по дело за преюдициално заключение Mühlleitner[2].

1. Факти по главното производство и преюдициални въпроси

Г‑жа Mühlleitner, гражданин на Австрия, търсела да закупи германски марка лека кола за лично ползване, като за целта е използвала популярен немски интернет сайт[3] за продажба на нови и употребявани автомобили. В посочения сайт тя задала критериите за търсене и получила в резултата списък с автомобили, които отговарят на посочените специфики. При избирането на едни от тези автомобили г‑жа Mühlleitner била препратена към оферта на ответниците - германското дружество Autohaus Yusufi GbR. Поради интересът си към офертата австрийската гражданка позвънила на посочения в офертата телефон на дружеството, за да получи допълнителна информация, като при последвалия телефонен разговор ѝ било съобщено, че обявеният автомобил вече не е наличен, но ѝ бил предложен друг с подобни характеристики. Детайлна информация за него била изпратена на електронната ѝ поща.

Г‑жа Mühlleitner заминала за Германия и закупила от дружеството въпросния автомобил, като заплатила цена от 11 500 EUR, а превозното средство ѝ било незабавно предадено. При завръщането си в Австрия тя установила, че вещта има съществени недостатъци и поискала немското дружество да ги отстрани, както повелява законът.

Поради направения отказ да бъде поправено превозното средство г-жа Mühlleitner се обърнала към австрийският съд с искане за разваляне на договора за покупко-продажба, като аргументирала изборът си на юрисдикция с факта, че тя е сключила договора като потребител с чуждестранно дружество, което е насочило търговската си дейност към Австрия. Тази хипотеза е уредена в член 15, параграф 1, буква в) от Регламент № 44/2001. Ответниците, наред с останалите контрааргументи изтъкват, че спорът трябва да бъде отнесен към германските национални съдилища, доколкото дейността им не е насочена към Австрия и купувачът е сключил договора в Германия.

Първоинстанционният съд приема, че не е компетентен да се произнесе по иска, като в съдебния акт постановява, че сам по себе си достъпът до уебсайт от Австрия и електронното съобщение получено от г-жа Mühlleitner (относно спецификите на предложения автомобил) не биха могли да обосноват, че Autohaus Yusufi GbR е насочило дейността си към Австрия. Първоинстанционното решение е обжалвано и потвърдено от въззивна инстанция. Допълнителните аргументи, с които се обосновава решението, се черпят и от съвместната декларация на Съвета и Комисията относно прилагането на членове 15 и 73 от Регламент №44/2001, съгласно която наличието на „пасивен“ уеб сайт не може да се счита за насочване на дейността към държавата на потребителя. Апелативният съд приема, че юридическата стойност на такава декларация е спорна и допуска ревизионно обжалване. Тук трябва да бъде напомнено, че подобни декларации следва да бъдат отчитани при тълкуването, доколкото отразяват действителната воля на нормотвореца, а именно тя следва да бъде водеща при правоприлагането.

Касационната инстанция взема коренно противоположно становище, като посочва, че възможността за достъп до уебсайта и последвалата кореспонденция между контрахентите дава достатъчно основание да се счете, че ответниците са насочили дейността си към Австрия. Все пак обаче делото е спряно до произнасянето на решение от Съда на ЕС по съединени дела Pammer и Hotel Alpenhof[4]. В посоченото решение Съдът в Люксембург постановява, че „за да се определи дали за даден търговец, чиято дейност е представена на неговия уебсайт или на уебсайта на посредник, може да се счита, че „насочва“ дейността си към държавата членка, където потребителят има местоживеене, по смисъла на член 15, параграф 1, буква в) от Регламент № 44/2001, следва да се провери дали преди евентуалното сключване на договора с потребителя от тези уебсайтове и от общата дейност на търговеца е видно, че последният е възнамерявал да търгува с потребители с местоживеене в една или няколко държави членки, включително в тази, където потребителят има местоживеене, в смисъл че е бил склонен да сключи договор с тях“[5]. Това затвърждава убеждението на касационната инстанция, относно смисъла на фразата „дейност, насочена към държавата, където потребителят има местоживеене“. Поради тази причина е формулиран само един преюдициален въпрос в смисъл: необходимо ли е договорът между потребител и търговец да е сключен от разстояние, за де се прилага член 15, параграф 1, буква в) от Регламент № 44/2001?

2. Решение на Съда на ЕС

На първо място общностната юрисдикция напомня, че разпоредбата на член 15, параграф 1, буква в) от Регламент № 44/2001 представлява изключение от общото правило, че компетентен е съдът по местоживеенето или седалището на ответника, а що се касае до искове, свързани със сключен договор, съдът по мястото на изпълнение на задължението[6]. Това диктува нуждата въпросната разпоредба да се тълкува стриктно.

Макар да е вярно, че разглежданият регламент цели защитата на потребителите, тази защита не е абсолютна. Освен това, изискването договорът да е сключен от разстояние е посочено в съвместна декларация. От друга страна самите разпоредби на регламента не поставят като изискване договорът да е бил сключен от разстояние. Важно е да се отбележи, че в доклада от 18 септември 2000 г. на Комисията по правни въпроси и вътрешен пазар към Европейския парламент по предложението за бъдещия Регламент № 44/2001[7] е обсъждана възможността да се прибави като условие договорът да е сключен от разстояние, но контрааргументите са надделели и в крайна сметка подобно изискване не е било поставено.

На следващо място, Съдът на ЕС прилага телеологическо тълкуване, (което има водеща роля в правото на ЕС) и посочва, че приемането на сключването на договора от разстояние като предпоставка за приложението на член 15, параграф 1, буква в) би влязло в противоречие с целта, която преследва тази разпоредба, а това не бива да се допуска.

На основание тези аргументи е обобщено, че „основното условие за прилагането на член 15, параграф 1, буква в) от Регламент „Брюксел І“ е търговската или професионалната дейност да е насочена към държавата, където потребителят има местоживеене. В това отношение както установяването на контакт от разстояние, както е в случая по главното производство, така и резервирането на стоки или услуги от разстояние или a fortiori сключването на потребителски договор от разстояние са показатели за връзка на договора с такава дейност“[8].

Всичко изложено до тук аргументира едно единствено възможно заключение, а именно, че „член 15, параграф 1, буква в) от Регламент „Брюксел І“ трябва да се тълкува в смисъл, че не изисква договорът между потребителя и търговеца да е сключен от разстояние“[9].

 


[1] Регламент (ЕО) № 44/2001 относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, Официален вестник, L 12, 16. януари 2001 г.
[2] СЕС, 6 септември 2012 г., Mühlleitner, дело C-190/11, непубл.
[3] www.mobile.de
[4] СЕС, 7 декември 2010 г., Pammer и Hotel Alpenhof, дела C-585/08 и C-144/09, Rec., І‑12527.
[5] Pammer и Hotel Alpenhof, цит., т. 92.
[6] Член 2, параграф 1 и член 5, параграф 1, буква а) от Регламент № 44/2001.
[7] Окончателен документ A5-0253/2000.
[8] Mühlleitner, цит. т. 44.
[9] Mühlleitner, цит. т. 45.