Съдът на ЕС се произнесе относно случаите на вертикални споразумения за ограничаване на конкуренцията. 

 § Съдът на ЕС е компетентен да се произнесе по преюдициални запитвания относно разпоредби на правото на Съюза в случаи, в които фактите по главното производство не попадат пряко в приложното поле на правото на Съюза, но нормите, регулиращи тези факти, са станали приложими по силата на националното право, в което възприетите за чисто вътрешни положения разрешения са в съответствие с тези в правото на Съюза – казано с други думи – националният законодател е решил да приложи едно и също третиране за вътрешни положения и за положения, уредени от правото на Съюза.

Вертикалните споразумения, сключени в изпълнение на хоризонтално споразумение за ограничаване на конкуренцията са незаконосъобразни, като дори хоризонтално споразумение да липсва, това не изключва възможността вертикалното споразумение да цели ограничаване на конкуренцията. 

Свободната конкуренция е крайъгълният камък за правилното функциониране на икономика, основана на свободната стопанска инициатива, каквато е европейската икономика. Поради това всякакви споразумения, които ограничават свободната конкуренция, са забранени. Докато проблемът е повече или по-малко самоочевиден, когато става въпрос за споразумения ограничаващи конкуренцията по хоризонтала (между преки конкуренти), то когато се касае за вертикални споразумения за ограничаване на конкуренцията (между предприятия, които не са преки конкуренти, но се намират на различно ниво по снабдителната верига) нещата като че ли са една идея по-сложни. Поради това, в настоящата публикация ще бъде разгледано едно от последните решение на Съда на ЕС, което се отнася до вертикални споразумения за ограничаване на конкуренцията – решението по делото Allianz Hungária Biztosító[1].

1. Факти по главното производство и преюдициални въпроси

Унгарски застрахователни компании (Allianz и Generali) имат практика да договарят веднъж годишно с различни сервизи условията и цените, по които тези сервизи ще извършват ремонтни дейности на застраховани автомобили за сметка на застрахователя. От този момент сервизите могат директно да извършват ремонти съгласно вече договорените условия и цени. Част от дружествата занимаващи се с ремонти на автомобили са едновременно и дистрибутори на такива, като от определен момент нататък възлагат на националното сдружение на дистрибуторите на автомобили да договаря от тяхно име рамкови споразумения със застрахователните дружества относно цената за час на ремонт на автомобили, по отношение на които е настъпило застрахователно събитие. Самото национално сдружение пък приема „препоръчителни цени“, приложими по отношение на застрахователите за ремонта на застраховани автомобили.

От друга страна, дистрибуторите действат и в качеството на брокер на застрахователни услуги, като предлагат на клиентите си, които закупуват автомобили, договори за застраховка на автомобил.

Застрахователното дружество Allianz сключва посоченото по-горе рамково споразумение, като на базата на него сключва и индивидуални договори с отделните дистрибутори на автомобили. В тези договори се предвиждат определени цени за отделните ремонтни услуги, като съществува клауза по силата на която дистрибуторите получават увеличена цена при условие, че сключените от клиентите им договори с Allianz достигнат определен процентен дял от всички продадени от дистрибутора застраховки. Generali не сключва такива рамкови споразумения, а в индивидуалните договори с дистрибуторите не се съдържа клауза за увеличаване на цената. Въпреки това е установено, че на практика дружеството прилага аналогични търговски стимули.

Органът за защита на конкуренцията в Унгария приема, че изброените по-горе практики нарушават конкуренцията, като ги дели от една страна на хоризонтално споразумение за ограничаване на конкуренцията – приемането на препоръчителни цени и от друга – на вертикални споразумения, в които се включват договорите между застрахователите и доставчиците на ремонтни услуги, които определят повишаване на дължимото възнаграждение при достигане на дял от сключените застраховки на конкретно застрахователно дружества. Поради това Комисията за защита на конкуренцията налага глоби на дружествата, участващи в споразуменията, които ограничават конкуренцията. Според компетентния орган в този случаи чл. 101 ДФЕС[2] не намира приложение, доколкото практиките и споразуменията нямат отношение към вътреобщностната търговия, а се ограничават изключително на национално ниво.

Засегнатите дружества обжалват решението пред компетентните унгарски съдилища, като се стига до касационна инстанция. При разглеждане на делото Касационният съд прави изводи, че макар действително чл. 101 ДФЕС да не намира приложение, то разпоредбите на вътрешното право, които регулират въпроса са почти идентични с текста му. Освен това, по мнение на националната юрисдикция съществува очевиден интерес понятията, изведени от правото на Съюза, да бъдат тълкувани еднакво в различните държави членки. Още повече, Съдът на ЕС още не се е произнасял дали споразумения като тези в главното производство поради естеството си имат за своя цел да ограничат свободната конкуренция. Воден от тези аргументи, националният съд спира производството и отправя преюдициален въпрос в следния смисъл: следва ли споразуменията, като тези в главното производство, да се считат за ограничаващи конкуренцията по своята цел по смисъла на чл. 101 (1) ДФЕС?

2. Решение на Съда на ЕС

По въпроса за компетентността на Съда в Люксембург заинтересованите дружества, Комисията и унгарското правителство считат, че Съдът на ЕС е компетентен да отговори на преюдициалния въпрос, въпреки че член 101, параграф 1 ДФЕС не намира приложение в спора по главното производство поради липсата на отношение на спорните споразумения към вътреобщностната търговия. Изтъкваните аргументи в общи линии се покриват със съображенията изразени от Върховния съд при вземане на решение за отправяне на преюдициално запитване.

Съществува константна съдебна практика, съгласно която Съдът на ЕС е компетентен да се произнесе по преюдициални запитвания относно разпоредби на правото на Съюза „в случаи, в които фактите по главното производство не попадат пряко в приложното поле на правото на Съюза, но въпросните разпоредби са станали приложими по силата на националното право, в което възприетите за чисто вътрешни положения разрешения са в съответствие с тези в правото на Съюза“[3].

Това общо положение, отнесено към фактите по главното производство и имайки предвид, че националният законодател е решил да приложи едно и също третиране за вътрешни положения и за положения, уредени от правото на Съюза, налагат констатацията, че Съдът на ЕС е „компетентен да отговори на поставения въпрос относно член 101, параграф 1 от ДФЕС, макар и последният да не урежда пряко разглежданото в главното производство положение“[4].

Що се касае до повдигнатият въпрос за недопустимост на преюдициалното запитване, доколкото на Съда на ЕС не били предоставени всички необходими факти, за да може да даде полезен отговор на националния съдия, общностната юрисдикция сочи на първо място принципа за презумптивната релевантност на въпросите отправени от националния съд и, че по начало Съдът в Люксембург е длъжен да даде отговор на поставените въпроси. Поради това отправеното от националния съд запитване може да бъде отхвърлено само ако е съвсем очевидно, че питането няма никаква връзка с предмета на спора, въпросът е изцяло хипотетичен или не са предоставени достатъчно данни от фактическа и правна страна, така че съдът да може да даде полезен отговор. Отнесени към фактите по главното производство, тези принципи позволяват на Съда да направи извод, че „актът на запитващата юрисдикция описва в достатъчна степен правната и фактическата обстановка във връзка със спора по главното производство и представените от запитващата юрисдикция сведения позволяват да се определи обхватът на поставения въпрос“[5], поради което и запитването е допустимо.

По същността на поставения въпрос основният аргументи, представен от дружествата пред Съда на ЕС е, че спорните споразумения не са споразумения, които целят увреждането на конкуренцията по смисъла на чл. 101 (1) ДФЕС и поради това на общо основание трябва да се докаже, че действително са породили антиконкурентни последици. Дружествата основават аргументацията си на двете алтернативи, съдържащи се в чл. 101 (1), а именно, че за да попада в обхвата на забраната едно споразумение трябва да има „за своя цел или резултат предотвратяването, ограничаването или нарушаването на конкуренцията в рамките на вътрешния пазар“.

Във връзка с това Съдът на ЕС напомня, че логическата последователност на разсъждение, когато се оценява евентуалният антиконкурентен характер на определено споразумение, предполага на първо място да се изследва дали споразумението има за своя цел да предотврати, ограничи или наруши конкуренцията, като се вземе предвид икономическият контекст, а едва на следващо място и при условие, че първата проверка не е завършила с установяване на антиконкурентна цел, да се пристъпи към втората проверка, а именно тази за антиконкурентен резултат[6].

При преценка дали едно споразумение попада в обхвата на „нарушение с оглед на целта“, трябва по-специално да се вземе предвид неговото съдържание[7], целите, които преследва, както и икономическият и правен контекст, в който се сключва[8], като се вземе под внимание естеството на стоките или услугите и структурата на пазара.

Имайки предвид това, Съдът на ЕС посочва, че споразуменията по главното производство установяват връзка между възнаграждението за услугите по ремонта на автомобилите, по отношение на които е настъпило застрахователно събитие, с възнаграждението за дейността като застрахователен брокер на автомобилни застраховки. Установяването на подобна връзка между две по принцип самостоятелни дейности не означава автоматично, че споразумението, което я установява, цели ограничаване на конкуренцията, но трябва да бъде взето предвид, доколкото за нормалното функциониране на конкуренцията е необходимо двете дейности да се извършват независимо една от друга. Подобно споразумение по презумпция е в състояние да засегне два пазара – този на ремонтите на застраховани автомобили и този на автомобилните застраховки. Поради това и споразумението е от вертикален вид.

Съдът в Люксембург приема, че вертикалният характер на споразумението по никакъв начин не изключва възможността то да цели ограничаване на конкуренцията[9]. Всъщност, като се вземе предвид характерът и съдържанието на споразуменията става ясно, че с тях застрахователните дружества целят запазване и увеличаване на своя пазарен дял. В случай, че националната юрисдикция установи наличието на хоризонтално споразумение между дружествата, насочено към разпределяне на пазара, то и вертикалните споразумения в изпълнение на хоризонталното следва да бъдат окачествени като незаконосъобразни. Дори подобно хоризонтално споразумение да липсва, то не може a priori да се заключи, че вертикалното споразумение не цели ограничаването на конкуренцията като се вземе предвид фактическия и правен контекст. Такъв би бил например случаят, когато ролята на застрахователните брокери изисква тяхната независимост, съгласно националното право, доколкото тези посредници действат от името на застрахования и следва да му предложат най-изгодната застраховка. „Освен това тези споразумения биха представлявали ограничение на конкуренцията по своята цел и в хипотезата, че запитващата юрисдикция установи, че с оглед на икономическия контекст има вероятност конкуренцията на посочения пазар да бъде премахната или сериозно отслабена в резултат от сключването им. За да се прецени рискът от подобна последица, тази юрисдикция ще трябва по-специално да вземе под внимание структурата на посочения пазар, наличието на алтернативни канали за дистрибуция и съответното им значение, както и пазарната мощ на съответните дружества“[10].

Що се отнася до „препоръчителните цени“ за ремонт на автомобили, за да установи дали те по своята цел ограничават конкуренцията, националната юрисдикция трябва да провери на самостоятелно основание естеството и обхвата на решенията за установяване на препоръчителни цени, като също така отчете факта, че вертикалните споразумения са били сключени по тези препоръчителни цени.

 
[1] СЕС, 14 март 2013 г., Allianz Hungária Biztosító, дело C-32/11, непубл.
[2] Член 101 (1) ДФЕС: „Забраняват се като несъвместими с вътрешния пазар всички споразумения между предприятия, решения на сдружения на предприятия и съгласувани практики, които биха могли да засегнат търговията между държавите-членки и които имат за своя цел или резултат предотвратяването, ограничаването или нарушаването на конкуренцията в рамките на вътрешния пазар […]“.
[3] Allianz Hungária Biztosító, цит., п. 20 и цитираната там съдебна практика.
[4] Allianz Hungária Biztosító, цит., п. 23.
[5] Allianz Hungária Biztosító, цит., п. 28.
[6] Вж. в този смисъл напр. СЕО, 4 юни 2009 г., T‑Mobile Netherlands, дело C‑8/08, Rec. I‑4529, т. 28 и 30.
[7] В българският превод на решението е използвано „съдържанието на неговите разпоредби“, което е неправилно от гледна точка на установеното значение на правните понятия в българския език, т.к. единствено нормативните актове съдържат разпоредби (вж. в този смисъл чл. 7 (2), чл. 9 (1) и (3) и т.н. ЗНА), докато отделните уговорки в частните сделки е прието да се наричат клаузи. Може да бъде изложено скромно предположение, че грешката се дължи на буквален превод от английски, където използваният израз е „the content of its provisions“, което е напълно точно използване на думата provision, доколкото в английския тя може да се използва както за текста на нормативни актове, така и за съдържанието на сделки. Тук родният ни език показва завидно богатство, което трябва да бъде използвано, за да не се достига до подобни смесвания и юридически неточности.
[8] Allianz Hungária Biztosító, цит., п. 36 и цитираната там съд. практика.
[9] Вж. в този смисъл напр. СЕО, 13 юли 1966 г., Consten и Grundig/Комисия, съединени дела 56/64 и 58/64, Rec. стр. 429.
[10] Allianz Hungária Biztosító, цит., п. 48.