Решение на Съда на ЕС изяснява критериите за ефективна защита на потребителите от неравноправни клаузи в рамките на изпълнително производство.

 

§ Директива 93/13 не допуска правна уредба, която не предвижда възможност в производство по принудително изпълнение върху ипотекиран имот да се прави възражение за неравноправност на договорна клауза, въз основа на която е издаден изпълнителният титул, като същевременно не позволява на съда който има правомощието да прецени дали такава клауза е неравноправна в исковото производство, да постанови привременни мерки, и по-специално спиране на посоченото изпълнително производство, когато постановяването на тези мерки е необходимо, за да се гарантира пълната ефективност на крайното му решение.

Понятието „значителна неравнопоставеност“ в ущърб на потребителя трябва да се прецени, като се направи анализ на националните правни норми, приложими при липсата на уговорка между страните, за да се установи дали и евентуално в каква степен по силата на договора потребителят е поставен в по-неблагоприятно правно положение от предвиденото в действащото национално право. За тази цел се явява релевантно да се разгледа и правното положение на потребителя с оглед на предвидените в националната правна уредба средства за предотвратяване на прилагането на неравноправните клаузи.

За да се прецени дали неравнопоставеността е възникнала „въпреки изискването за добросъвестност“, е важно да се провери дали, като постъпва добросъвестно и справедливо с потребителя, продавачът или доставчикът може основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи със съответната клауза при индивидуални преговори.

Приложението, към което препраща член 3, параграф 3 от Директива 93/13 съдържа само примерен и неизчерпателен списък на клаузи, които могат да бъдат обявени за неравноправни.

Ограничената възможност за отправяне на възражение в рамките на изпълнителното производство в Испания е поставено за разглеждане от Съда на Европейския съюз в делото Mohamed Aziz, C-415/11. Въпросът, по който съдът в Люксембург се произнесе с решение от 14 март 2013 година, се отнася до това какви възможности за правна защита трябва да има потребителят в производството за принудително изпълнение върху ипотекиран имот, за да се противопостави на злоупотребата с право, която е въведена чрез неравноправна клауза в договор за кредит, обезпечен с ипотека.

Особеност на испанското производство по принудително изпълнение е, че защитата срещу неравноправна клауза в договор за ипотечен кредит може да се осъществи с отделно исково производство, което не поражда суспензивен ефект спрямо провежданото изпълнително производство. В допълнение към това окончателното възлагане на ипотекиран имот на трето лице — например на банка — по принцип е неотменимо. Следователно ако решението на националния съд в исковото производство за обявяване на неравноправността на клауза от договора за кредит, а оттам и на нижощността на производството по принудително изпълнение върху ипотекиран имот, е постановено след приключване на изпълнителното производство, с това решение на потребителя би могла да се предостави само последваща защита под формата на иск за обезщетение за вреди, без изгоненото от имота лице да може да си възстанови собствеността върху него.

1. Факти по главното производство

През юли 2007 г. мароканският гражданин Mohamed Aziz, който работи в Испания, сключва с банката Catalunyacaixa договор за ипотечен кредит, като отпуснатият по него кредит е в размер на 138 000 EUR. Ипотекираният имот е семейното жилище на длъжника. Кредитополучателят спира плащането на месечните вноски. Това принуждава банката да подаде молба за образуване на изпълнително производство срещу своя длъжник. Мароканският гражданин не се явява пред съответната юрисдикция, която разпорежда изпълнението. На организираната публична продан на ипотекирания имот не се явяват наддавачи, поради което съгласно испанската правна уредба имотът е възложен на банката за 50 % от стойността му. На 20 януари 2011 г. Mohamed Aziz е изгонен от жилището си. Малко преди това той предявява иск за установяване на нищожността на клауза от договора за ипотечен кредит поради нейната неравноправност, а оттам и за установяване на нищожността на производството по принудително изпълнение върху ипотекирания имот.

В този контекст сезираният с делото Juzgado de lo Mercantil n°3 de Barcelona (Съд по търговскоправни спорове № 3, гр. Барселона) решава да отправи запитване до Съда, от една страна, относно съответствието на испанската правна уредба с Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори[1], тъй като смята, че вследствие на тази уредба за съдилищата е изключително трудно да гарантират ефективната защита на потребителите. От друга страна, националният съд повдига въпрос относно съдържанието на понятието „неравноправна клауза“ по смисъла на посочената директива.

2. Решение на Съда на ЕС

В своето решение от 14 март 2013 г. Съдът в Люксембург на първо място припомня, че правото на ЕС изисква ефективни гаранции за защита на предоставените права по силата на акт на ЕС. Така националната правна уредба за защита на тези права не може да бъде по-неблагоприятна от правилата, които уреждат подобни вътрешни положения. Това правило се означава като принцип на еквивалентност. Също така националната уредба не трябва да прави практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правото на Съюза, което правило представлява принципа на ефективност.

2.1. Процесуална защита и принцип на ефективност

В своето решение съдиите от Люксембург приемат, че испанската процесуална система накърнява ефективността на защитата, която е въведена с Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори[2]. Такава е хипотезата винаги когато се пристъпва към принудително изпълнение върху ипотекирания имот преди съдът в исковото производство да обяви за неравноправна договорната клауза, въз основа на която е учредена ипотеката, и следователно да обяви за нищожно изпълнителното производство. Всъщност след като националният съд в исковото производство няма възможност да спре изпълнителното производство, с обявяването на нищожността може да се предостави само последваща защита под формата на иск за обезщетение за вреди. Тази защита е непълна и недостатъчна, и не представлява подходящо и ефективно средство за преустановяване на прилагането на тези клаузи. Посоченото важи в още по-голяма степен в хипотеза, в която, както в случая, ипотекираният имот е жилището на претърпелия вреди потребител и на неговото семейство, тъй като този ограничен до заплащането на обезщетение за вреди механизъм за защита на потребителите не позволява да се предотврати окончателната и необратима загуба на жилището. Така, за продавача или доставчика би било достатъчно да подаде молба за образуване на производство по принудително изпълнение върху ипотекиран имот, за да лиши потребителя от предимствата на защитата, която Директивата относно неравноправните клаузи в потребителските договори цели да установи. Следователно испанската правна уредба не е съобразена с принципа на ефективност, доколкото в производствата по принудително изпълнение върху ипотекирани имоти, образувани по искане на продавачи или доставчици и с длъжници потребители, прави невъзможно или прекомерно трудно прилагането на защитата, която Директивата предоставя на потребителите.

2.2. Неравноправност на клаузата за лихва

Вторият въпрос е относно съдържанието на понятието „неравноправна клауза“ с оглед на член 3, параграфи 1 и 3 от Директивата, както и на приложението към нея, за да може националният съд да прецени дали са неравноправни разглежданите в главното производство клаузи относно предсрочната изискуемост при дългосрочни договори, определянето на лихвите за забава и определянето на размера на задължението.

За да се приеме, че дадена клауза е неравноправна е необходимо тя да въвежда „значителна неравнопоставеност“. Оценката на неравнопоставеността минава през разглеждането на разпоредбите от националното право, приложими при липсата на уговорка между страните в това отношение. За тази цел е необходимо да се разгледа и правното положение на потребителя с оглед на предвидените в националната правна уредба средства за предотвратяване на прилагането на неравноправните клаузи. За да се отговори на въпроса дали неравнопоставеността възниква „въпреки изискването за добросъвестност“, е важно да се провери дали, като постъпва добросъвестно и справедливо с потребителя, продавачът или доставчикът може основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи със съответната клауза при индивидуални преговори (т. 68-69 от разглежданото решение).

Националната юрисдикция трябва да провери с оглед на тези критерии дали клаузата относно лихвите за забава, съдържаща се в сключения договор, е неравноправна. Националната юрисдикция e длъжна по-специално да сравни размера на уговорената в договора лихва с този на законната лихва и да установи дали с определeната лихва за забава може да се гарантира осъществяването на целите, преследвани с лихвите за забава в Испания, и дали тя не надхвърля необходимото за постигането на тези цели.

Също така клаузата относно предсрочната изискуемост в разглеждания договор позволява на банката да обяви целия кредит за предсрочно изискуем вследствие само на едно неизпълнение на задължението за изплащане на главницата или на лихвите. Националният съд трябва да провери по-конкретно дали тази възможност зависи от неизпълнението от страна на потребителя на основно задължение по договора и дали неизпълнението е достатъчно тежко с оглед на срока на кредита и размера на задължението по него.

На последно място, що се отнася до клаузата за едностранно определяне от кредитодателя на размера на дължимата сума, свързана с възможността за образуване на производство по принудително изпълнение върху ипотекиран имот, следва да се заключи, че предвид точка 1, буква р) от приложението към Директивата и критериите по член 3, параграф 1 и член 4, параграф 1 от нея националният съд трябва по-специално да прецени дали и евентуално в каква степен съответната клауза дерогира правните норми, приложими при липса на уговорка между страните, така че с оглед на процесуалните средства, с които разполага потребителят, да затрудни достъпа му до правосъдие и упражняването на правото му на защита.

 

 

[1] Официален вестник, L 95, стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273.

[2] Официален вестник, L 95, стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273