Съдът на ЕС се произнесе относно допустимите изключения в достъпа до обществена информация в случаи, свързани с околната среда.

 § Национална норма, която задължава съдът да се съобрази с правните изводи на Конституционния съд не може да попречи на запитващия съд във всеки един подходящ според него момент от производството да сезира Съда с преюдициално запитване и евентуално да отхвърли правните изводи на Конституционния съд, които се окажат в противоречие с правото на Съюза;

Върховният съд действа в качеството на юрисдикция, „чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право“ по смисъла на чл. 267 (3) ДФЕС, въпреки възможността за атакуване на решенията му пред конституционната юрисдикция за проверка на конституционосъобразността.

Правото на ЕС не позволява на компетентните национални органи да отказват a prioriвсякакъв достъп на заинтересованата общественост до решение отнасящо се до околната среда, като се позовават на защитата на поверителността на търговска или индустриална информация.

Свободният достъп до обществена информация се очертава като изключително значимо право на гражданите в съвременната държава и в наднационално образувание, каквото е ЕС. Това не е случайно, доколкото за моментното състояние на развитие на обществото, информацията се оказва най-ценен ресурс. Така, свободният достъп до обществена информация се въздига в основен принцип. Този принцип търпи изключение единствено, когато особено значим публичен или частен интерес налага това. Всяко изключение от общото правило е изрично и следователно следва да се тълкува стриктно.

Някои категории информация обаче са дотолкова значими, че обхватът на общите изключения трябва да бъде допълнително стеснен. Такъв е например случаят, когато информацията се отнася до запазването на околната среда, т.к. опазването на околната среда е по-висше благо от всеки частен интерес. В този контекст интересно е да се изследва решението на Съда на ЕС по дело Križan[1].

Спорът по главното производство и преюдициални въпроси
Словашко дружество иска от компетентна общинска служба в община Пезинок в Словакия да приеме решение, с което да разреши разполагането на депо за отпадъци на конкретна площадка. Общинската служба удовлетворява искането. На следващ етап дружеството подава заявление за комплексно разрешително до Инспектората по околната среда, който в резултат образува производство, като определя 30 дневен срок, в който заинтересованите лица да направят възражения.

Жалбоподателите по главното производство твърдят, че подаденото заявление за комплексно разрешително не е пълно, защото към него не е приложено решението на общинската служба. Инспекторатът изисква предоставянето на това решение от дружеството, като, макар да го предоставя, дружеството заявява, че счита информацията, която се съдържа в него, за търговска тайна. На това основание Инспекторатът не предоставя документа на разположение на жалбоподателите в главното производство. С решение Инспекторатът издава на дружеството комплексно разрешително за изграждане на депото за отпадъци, като това решение е обжалвано по административен ред, като се твърди неправилно прилагане на правото, доколкото решението на общинската служба не е публикувано по съображения за търговска тайна. Инспекторатът отхвърля жалбата.

На съдебна фаза първоинстанционният съд също отхвърля жалбата. Върховният съд възприема друго виждане като първо спира изпълнението на разрешителното, а след това го отменя, като приема, че компетентните органи от една страна не са спазили правилата относно участието на заинтересованите страни, и от друга - не са оценили в достатъчна степен въздействието, което изграждането на депото може да окаже върху околната среда. Дружеството подава конституционна жалба пред Конституционния съд на Словашката република срещу решението на Върховния съд. КС не само допуска жалбата, но и я счита за основателна, като по-специално приема, че е нарушено правото на дружеството на съдебна защита и собственост. Делото е върнато на Върховния съд за ново разглеждане. Макар да е обвързан от решението на КС, Върховният съд изразява съмнение, че становището възприето от конституционната юрисдикция противоречи на правото на ЕС, поради което и спира производството и отправя преюдициални въпроси до Съда на ЕС в следния смисъл:

a) Може ли националният съд да отправи преюдициално запитване до Съда на ЕС, когато делото му е върнато за ново разглеждане след отмяна на първото му решение от съответната конституционна юрисдикция и национална норма го задължава да реши спора, съобразявайки се с правните изводи на тази юрисдикция? Освен това се поставя въпросът дали член 267 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че задължава същия този национален съд да сезира Съда, въпреки че решенията му подлежат на обжалване пред конституционна юрисдикция само за да се провери дали не е допуснато нарушение на права и свободи, гарантирани с националната конституция или с международна конвенция?

b) Следва ли Директива 96/61 (отм.)[2] да се тълкува в смисъл, че изисква, още в началото на процедурата за разрешаване на депо, заинтересованата общественост да има достъп до градоустройственото решение относно разполагането на тази инсталация и може ли отказът да се предостави това решение да се обоснове със съображения за търговска тайна?

Решението на Съда на ЕС
Що се отнася до първия преюдициален въпрос, общностната юрисдикция започва с напомнянето на общото правило, че съгласно постоянната съдебна практика член 267 от ДФЕС предоставя на националните юрисдикции най-широко право да сезират Съда, ако счетат, че висящото пред тях дело повдига въпроси, които налагат тълкуване или преценка на валидността на разпоредбите на правото на Съюза за целите на решаването на отнесения до тях спор, а когато действат в качество на последна инстанция те са задължени да отправят това запитване[3]. Никакви вътрешни процесуални разпоредби не могат да ограничават тази възможност на националния съд, поради което и правна норма, съобразно която националните юрисдикции са обвързани от изводите на висшестояща юрисдикция, не може да лиши тези юрисдикции от правото да сезират Съда на ЕС с въпроси за тълкуването на правото на Съюза[4]. Националният съд е свободен да отправя преюдициални въпроси ако счита, че правните изводи на горната инстанция биха могли да доведат до постановяване на решение, което противоречи на правото на Съюза[5]. В този контекст трябва да се отбележи, че при конкуренция между застъпваните от висшестоящия съд изводи и тълкуването дадено от Съда в Люксембург, националният съдия трябва да се съобрази с тълкуването дадено от общностната юрисдикция[6].

Посочените по-горе принципи обвързват по абсолютно същия начин националния съд и когато висшестоящата юрисдикция е конституционна, доколкото съгласно трайно установената съдебна практика е недопустимо норми на националното право, макар и да са конституционни, да накърняват единството и ефикасността на правото на Съюза[7]. „Следователно националната норма, която задължава Върховния съд на Словашката република да се съобрази с правните изводи на Конституционния съд на Словашката република, не може да попречи на запитващия съд във всеки един подходящ според него момент от производството да сезира Съда с преюдициално запитване и евентуално да отхвърли правните изводи на Конституционния съд на Словашката република, които се окажат в противоречие с правото на Съюза“[8].

По отношение на втория подвъпрос в първия преюдициален въпрос, Съдът на ЕС заема становището, че следва да се приеме, че Върховният съд действа в качеството на юрисдикция, „чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право“ по смисъла на чл. 267 (3) ДФЕС, въпреки възможността за обжалване пред конституционната юрисдикция за проверка на конституционосъобразността на решението[9]. Тук, Съдът в Люксембург може да бъде основателно критикуван за изключително постната си мотивация. Посоченото по-горе е дадено напълно аксиоматично в само един параграф, без да става ясно, какви по-точно са мотивите за възприемането на тази позиция. Трябва да бъде отбелязано, че в случая Съдът на ЕС не следва установена практика, а дори в известна степен се отклонява от нея, поради което и неправилен е възприетият подход, при който мотиви на практика липсват.

В делото Cartesio[10], Съдът в Люксембург възприема разбирането, че апелативен съд, чиито решения подлежат на оспорване пред касационна инстанция не действа в качеството на национална юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване, дори когато разглеждането на жалбата по същество от Върховния съд е поставено в зависимост от изчерпателно изброени основания за допустимост. В делото Lyckeskog[11] общностната юрисдикция приема, че в горната хипотеза Върховният съд ще се яви задължен да отправи преюдициално запитване или на етапа за определяне на допустимостта или в следващ момент на процеса.

В разглежданото тук решение не става ясно, какво по-точно е различното, когато висшестоящата юрисдикция упражнява контрол единствено за конституционосъобразност, за да се обоснове различният подход. И макар ad hoc предложеното разрешение да изглежда справедливо, не бива да се допуска липса на мотиви, защото така се поставя под въпрос разумът зад предложените тълкувания.

По отношение на втория преюдициален въпрос, Съдът на ЕС започва с проверка дали съгласно посочените параметри спорното депо за отпадъци попада в приложното поле на Директива 96/61, като отговорът е положителен. От тук следва, че приложение намират правилата на директивата, които предвиждат участие на заинтересованата общественост в процедурата за издаване на разрешително.

Директивата следва да бъде тълкувана и с оглед на Орхуската конвенция[12], доколкото законодателството на Съюза следва да бъде приведено в съответствие с нея[13]. Съгласно член 6, параграф 6 от посочената конвенция заинтересованата общественост трябва да има достъп до цялата информация, имаща отношение към вземането на решения във връзка с разрешаването на създаването на депа, приемащи над 10 тона отпадъци дневно или с общ капацитет над 25 000 тона отпадъци.

Спорното градоустройствено решение на общината съдържа информация относно въздействието на проекта върху околната среда и следователно трябва да се приеме, че по принцип обществеността трябва да има достъп до това решение. От друга страна Директива 2003/4[14], предвижда, че участието на заинтересованата общественост може да бъде ограничавано по силата на чл. 4 от посочената директива. Съгласно параграф 2, първа алинея, буква г) от посочения член 4 държавите членки могат да предвидят, че исканията за предоставяне на информация се отхвърлят, ако разкриването на информацията би могло да се отрази неблагоприятно върху поверителността на търговска или индустриална информация, когато тази поверителност е регламентирана от националното законодателство или от законодателството на Съюза с цел защита на легитимен икономически интерес. Според Съда на ЕС обаче, не е такъв случаят, когато публичен орган разрешава, съобразно приложимите градоустройствени правила, разполагането на инсталация. Дори да се приеме противното и действително част от решението да съдържа поверителна търговска информация недопустимо е да се отказва всякакъв достъп до решението, като не се допуска дори частичен такъв.

Съдът на ЕС приема, че „член 15 от Директива 96/61 изисква от държавите членки да предоставят на заинтересованата общественост навременни и ефективни възможности да участва в процедурите за издаване на разрешително. Тази разпоредба трябва да се тълкува с оглед на съображение 23 от посочената директива, съгласно което преди вземане на всяко едно решение обществеността трябва да има право на достъп до информация относно заявленията за разрешителни за нови инсталации, и с оглед на член 6 от Орхуската конвенция, който предвижда, от една страна, участие на обществеността на ранен етап, когато всички възможности са открити и може да се проведе ефективно обществено обсъждане, и от друга, достъп до съответната информация веднага след постъпването ѝ. Следователно заинтересованата общественост трябва да разполага с цялата относима информация още на етапа на първоначалното административно производство, преди изобщо да бъде прието някакво решение, стига тази информация да е налична към момента на протичане на тази фаза на производството“[15].

Воден от изложеното Съдът на ЕС приема, че правото на ЕС не позволява на компетентните национални органи да отказват a priori всякакъв достъп на заинтересованата общественост до решение отнасящо се до околната среда, като се позовават на защитата на поверителността на търговска или индустриална информация[16].

 

[1] СЕС, 15 януари 2013 г., Križan, дело C-416/10, непубл.

[2] Директива 96/61/ЕО за комплексно предотвратяване и контрол на замърсяването, Официален вестник L 257, 10 октомври 1996 г. (отм. с Директива 2008/1/ЕО).

[3] Вж. СЕО, 27 юни 1991 г., Mecanarte, дело C‑348/89, Rec. I‑3277, т. 44.

[4] Križan, цит. т. 68 изр. 1.

[5] СЕС, 9 март 2010 г., ERG и др., дело C‑378/08, Rec. I‑1919, т. 32.

[6] СЕС, 5 октомври 2010 г., Елчинов, дело C‑173/09, Rec. I‑8889, т. 30.

[7] Вж. СЕС, 17 декември 1970 г., Internationale Handelsgesellschaft, дело 11/70, Rec. 1125, т. 3.

[8] Križan, цит. т. 71.

[9] Križan, цит. т. 72.

[10] СЕО, 16 December 2008, Cartesio, дело C-210/06, Rec. I-09641.

[11] СЕО, 4 юни 2002, Lyckeskog, дело C-99/00, Rec. I-04839.

[12] Конвенция за достъп до информация, участие на обществеността в процеса на взимане на решения и достъп до правосъдие по въпроси на околната среда.

[13] СЕС, 12 май 2011 г., Bund für Umwelt und Naturschutz Deutschland, Landesverband Nordrhein-Westfalen, дело C‑115/09, непубл., т. 41.

[14] Директива 2003/4/ЕO относно обществения достъп до информация за околната среда, Официален вестник,L 41, 14 февруари 2003 г.

[15] Križan, цит. т. 88.

[16] Križan, цит. т. 91.