Съдът на ЕС се произнесе по прилагането на Директива 2005/29/ЕО относно нелоялните търговски практики.  

§ Забранени са агресивните практики, с които търговци създават невярно впечатление у потребителя, че вече е спечелил награда, след като извършването на действие във връзка с предявяване на претенция за наградата, независимо дали става въпрос за искане на сведения относно естеството на тази награда или за получаването на същата, е повод за заплащане на пари от потребителя.

Без значение е, че наложеният на потребителя разход, като стойността на пощенска марка, е незначителен спрямо стойността на наградата, или че той не осигурява никаква печалба на търговеца.

Няма значение и това, че действията във връзка с предявяване на претенция за награда могат да се осъществят по няколко предложени от търговеца на потребителя начини, поне един от които е безплатен, при положение че един или няколко от предложените начини предполагат потребителят да понесе някакъв разход, за да се осведоми относно наградата или относно условията за получаване на същата.

Забраната за допълнителни разходи се отнася до претендирането на наградата, а не до случаите, в които те са следствие от нейния характер, който е предварително описан от търговеца и обвързващ за потребителя. Националните юрисдикции трябва да преценят дадената на потребителите информация като вземат предвид яснотата и разбираемостта на тази информация за потребителите, към които е насочена търговската практика.

Проблемът за агресивните търговски практики засяга сериозно защитата на потребителите, доколкото поради тяхната неопитност те биха могли да бъдат заблудени и ощетени при прилагането на такива практики спрямо тях. Именно поради тази причина правото на ЕС регулира областта, като категорично забранява прилагането на нелоялни търговки практики, подвид на които са агресивни[1]. Тези практики могат да имат различна проявна форма. Те са особено често срещани в случаите на различните игри и томболи, които създават у потребителя измамното усещане, че е спечелил награда, когато това не е така или получаването на наградата е свързано със значителни трудности или разходи. Съдът на ЕС продължава постоянната си линия на практика за максимална защита за потребителите в решението си по дело „Purely Creative и др.“[2], което ще бъде разгледано по-долу.

1. Факти по главното производство и преюдициални въпроси

Група от търговски дружества, извършващи дейност в Обединеното кралство, се е специализирала в разпространяването на рекламни материали. Възниква спор между националната „Служба за лоялна търговия“[3] (наричана нататък за краткост „Службата“) и въпросната група от дружества относно нелоялния характер на определени търговски практики, които Службата окачествява като агресивни. Въпросът е отнесен за съдебно решаване.

От фактическа страна, оспорваната търговската практика се състои в изпращане на лично адресирани притурки, поставени във вестници и списания. В тези материали се съдържа информация, че потребителят печели някоя от наградите описани в тях, част от които са на значителна стойност, но при съществено по-висок процент на наградите с минимална пазарна цена. От представената информация става ясно, че всеки от получилите притурка потребители може действително да получи наградата, която се твърди, че е спечелил. За да научи обаче какво има право да поиска, потребителят трябва да получи допълнителна информация по три алтернативно дадени начина – чрез обаждане на телефонен номер с добавена стойност, чрез изпращането на кратко текстово съобщение или чрез обикновената поща, като в брошурите са набляга най-малко на пощата като средство за получаване на информацията. Трябва да се отбележи, че потребителят получава информация за цената на минута разговор и максималната продължителност на обаждането.

От друга страна, потребителите не са уведомени, че за да получат пълната информация, свързана с наградите, те трябва да проведат телефонен разговор с продължителност едва няколко секунди по-кратка от максималната продължителност на обаждането. Освен това, те не са запознати, че по-голямата част от цената на обаждането отива в полза на дружеството, рекламодател.

Условията за получаване на наградите изискват в определени случаи потребителите да направят и други допълнителни разходи – напр. застраховка, разходи за доставка, част от които са използвани от рекламодателя за покриване на собствените му разходи за придобиването на продукта.

При така създалата се ситуация повече от 99% от предявилите претенция да получат най-разпространената и най-евтина награда са заплатили пълната й пазарна цена под форма на допълнителни разходи. Така например, за да получи най-разпространената награда в една от промоциите – часовник, за който се твърди, че е швейцарски, докато в действителност е произведен в Япония, потребителят трябва да направи допълнителни разходи в размер на 18 британски лири, ако позвъни на посочения телефон (от които 15,71 лири отиват в полза на дружеството – рекламодател) и 9,50 лири, ако използва пощата. Действителните разходи на дружеството за придобиването на часовника, доставката му и застраховката възлизат на 9,36 лири.

Не по различно е положението и при друга награда в различна промоция, която е обявена, като круиз в Средиземно море за четирима. За да поиска спечелената награда потребителят следва да попълни формуляр и заплати 14,95 лири за застраховка и доставка. В отговор на формуляра на потребителя се изпраща бон, който съдържа действителните условия за круиза, който бон има себестойност за предприятието – 0,35 лири. При внимателен прочит на дребния шрифт в бона става ясно, че наградата не включва превоз до мястото на тръгване на круиза (Тоскана, Италия), каюта на борда на кораба, храни и напитки. По данни на първоинстанционния съд при две двойки от по двама човека (наградата е за четирима) лицата ще трябва да заплатят по 399 лири на човек допълнително. Самият бон не съдържа информация нито за евентуални дати на тръгване, нито за конкретно пристанище в Тоскана, от което круизът ще потегли.

На основание тези факти първоинстанционният съд приема, че въпросните практики са нелоялни. Все пак съдът счита, че една практика не би била нелоялна ако се изисква заплащането на съвсем дребна сума от потребителите (напр. цената на обикновен телефонен разговор или закупуването на пощенска марка), в сравнение с цената на спечелената награда[4].

Въпросното решение е обжалвано и от двете страни в спора пред апелативния съд. Тъй като материята за нелоялните търговски практики е уредена от правото на ЕС, и по-точно от Директивата за нелоялните търговски практики, компетентният национален съд решава да спре производството и да отправи запитване до Съда на ЕС, относно тълкуването на точка 31 от приложение 1[5] на директивата, като чрез формулираните си преюдициални въпроси иска да бъде установено, дали текстът на точка 31 може да бъде тълкуван в смисъл, че не допуска да бъде налаган допълнителен разход на потребител, на когото е съобщено, че печели награда, дори този разход да е незначителен спрямо стойността на наградата.

2. Решението на Съда на ЕС

Съдът на ЕС започва разсъжденията си с езиково тълкуване на разпоредбата на т. 31 от приложение 1 на Директива 2005/29, като прави заключението, че тази разпоредба се състои от две основни смислови части. От една страна, съгласно въпросната разпоредба, за да бъде окачествена една практика като нелоялна, е необходимо тази практика да е от естеството да създаде в средния потребител невярното субективно впечатление, че е „спечелил, ще спечели, или при извършване на конкретно действие ще спечели награда или друга еквивалентна облага“. Кумулативно с това изискване трябва в условията на алтернативност в действителност такава награда (или еквивалентна на нея облага) или да не съществува, или, в хипотезата на предложение трето на изложената по-горе първа предпоставка (извършване на допълнително действие), действието да е свързано със заплащането на допълнителна парична сума от потребителя.

Общностната юрисдикция счита, че макар въпросните предпоставки да е необходимо да бъдат налични кумулативно, то те не бива да бъдат считани за равнозначни, доколкото структурата на изречението показвала, че „описаните във втората част от тази точка фактически обстоятелства обясняват първата част от нея“[6] поради, което и невярното впечатление винаги се създавало, когато са налице предпоставките описани в двете тирета на т. 31.

В представеното пред Съда становище заинтересованите търговци предлагат друго тълкуване, като твърдят, че невярното впечатление било елемент, който е отделен и независим от втората предпоставка (съдържаща две алтернативно дадени възможности) поради, което и не можело да се счита, че когато потребителите са достатъчно информирани за цената за предявяването на претенция за наградата, може да се говори за нелоялна практика, доколкото не било възможно потребителят да придобие невярно впечатление.

От тези две становища, като че ли следва да бъде подкрепено първото. То не само е задължително, но и юридически по-обосновано, защото съответства на целта на уредбата, а именно - предоставянето на максимална защита на потребителите срещу нелоялни търговски практики. Не могат да бъдат обаче споделени мотивите на Съда на ЕС, с които обосновава това тълкуване, защото действително буквалният прочит на разпоредбата създава впечатлението за равнозначност на предпоставките, каквито са и аргументите на търговците. В този смисъл неиздържани изглеждат и доводите на Комисията, че прилагателното „невярно“ не било необходимо за извличането на нормата, а единствено подсилвало смисъла на изречението. Логичният въпрос в този случай е – щом „невярно“ не е необходимо за разбирането на текста, то каква е неговата функция и защо е поставено? Аргументи, свързани с подсилването на смисъла на изречението не са състоятелни, т.к. нормативните актове не са литературни произведения, а материално битие на волята на нормотвореца, поради което и всяка дума е от значение при тълкуването.

Така, воден от не съвсем издържани мотиви, Съдът на ЕС стига до верен извод, (но не на основание телеологическото тълкуване, което сам е издигнат в основен способ за разчитане на разпоредбите, а използвайки езиково тълкуване, което за конкретния случай не е оправдано), че „забранената практика се изразява в действието, с което се създава едно от посочените в първата част от тази точка впечатления, при положение че, както се отбелязва във втората част от тази точка, тези впечатления не отговарят на действителността“[7].

Следващият съществен момент, на който се спира общностната юрисдикция е второто тире на въпросния текст на директивата, който е и релевантният за конкретния казус. Отново се пристъпва към езиково тълкуване, като според съда под „заплащане на пари“ следвало да се разбира плащането на каква да е парична сума, независимо дали може да бъде квалифицирана като „незначителна“ спрямо стойността на наградата (напр. цената на пощенска марка) и дали по някакъв начин облагодетелства търговеца.

Съгласно разбирането на Съда на ЕС под израза „действие във връзка с предявяване на претенция за наградата“ може да попадне широка палитра от действия, включително такива свързани с научаване от потребителя на самия характер на наградата. Тук, като изхожда от абсолютния характер на забраната, Съдът в Люксембург приема, че дори да има няколко пътя на действие, част от които са свързани с незначителни разходи, това не премахва нелоялния характер на практиката. По-нататък в решението си Общностната юрисдикция се произнася, че нелоялна е и такава търговска практика, която предлага няколко алтернативни начина на действие за предявяване на претенция за наградата поне един, от които е безплатен. Тук разсъжденията следва да бъдат подкрепени, защото действително „[…] самата перспектива за получаване на награда въздейства на потребителя и може да го подтикне да вземе решение, каквото при други обстоятелства не би взел, като например да избере най-бързия начин, за да разбере каква награда е спечелил, при положение че този начин може да бъде свързан с най-високите разходи“[8].

Заинтересованите търговци изтъкват, че фактът на информираността на потребителите относно естеството на наградата и условията за получаването ѝ изключват възможността търговската практика да бъде счетена за нелоялна. В този контекст, Съдът на ЕС правилно стига до заключението, че трябва да се прокара разликата между това, което представлява наградата, и това, което представлява получаването на последната. Забраната за допълнителни разходи се отнася до претендирането на наградата, а не до случаите, в които те са следствие от нейния характер, който е предварително описан от търговеца, и върху който потребителят не може да влияе[9]. Изложеното е подкрепено от един ясен пример - „Така, […] награда, определена като „входен билет“ за даден футболен мач, не включва превоза на потребителя от местопребиваването му до стадиона, където се играе този мач. Ако обаче наградата се състои в „присъствие“ на тази спортна среща, без допълнителни уточнения, задължение на търговеца е да поеме разходите за придвижване на потребителя“[10]. Именно поради това е от изключително значение информацията за същността на наградата да бъде ясно и недвусмислено предоставена на потребителите. Яснотата следва да бъде преценявана с оглед на средния потребител, а когато практиката е насочена към определена категория лица, това да бъде взето предвид. Така, при една от спорните практики, националната юрисдикция трябва да прецени дали потребителите, към които е било насочено предложението са били в състояние да разберат „по-конкретно датите на круиза, местата на отпътуване и на пристигане на круиза и условията за настаняване и изхранване“[11].

С оглед изложените съображения, Съдът на ЕС дава задължително тълкувание на точка 31 от приложение I към Директивата за нелоялни търговски практики съгласно, което:

– забранени са агресивните практики, с които търговци създават невярно впечатление у потребителя, че вече е спечелил награда, след като извършването на действие във връзка с предявяване на претенция за наградата, независимо дали става въпрос за искане на сведения относно естеството на тази награда или за получаването на същата, е повод за заплащане на пари от потребителя;

– няма значение, че наложеният на потребителя разход, като стойността на пощенска марка, е незначителен спрямо стойността на наградата, или че той не осигурява никаква печалба на търговеца;

– няма значение и това, че действията във връзка с предявяване на претенция за награда могат да се осъществят по няколко предложени от търговеца на потребителя начини, поне един от които е безплатен, при положение че един или няколко от предложените начини предполагат потребителят да понесе някакъв разход, за да се осведоми относно наградата или относно условията за получаване на същата;

– националните юрисдикции трябва да преценят дадената на потребителите информация като вземат предвид яснотата и разбираемостта на тази информация за потребителите, към които е насочена търговската практика[12].

 
[1] Директива 2005/29/EО относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар, Официален вестник, 11 юни 2005 г., L 149.
[2] СЕС, 18 октомври 2012 г., Purely Creative и др., дело C‑428/11, непубл.
[3] Office of Fair Trading.
[4] Разрешение, което би могло да бъде окачествено като справедливо.
[5] Търговски практики, които се считат за нелоялни при всички обстоятелства
[…]
31. Създаване на невярно впечатление, че потребителят вече е спечелил, ще спечели, или при извършване на конкретно действие ще спечели награда или друга еквивалентна облага, когато всъщност:
— няма награда или друга еквивалентна облага,
— или извършването на каквото и да е действие във връзка с предявяване на претенция за наградата или друга еквивалентна облага, е повод за заплащане на пари от потребителя.
[6] Purely Creative и др., цит., т. 26.
[7] Purely Creative и др., цит., т. 29.
[8] Purely Creative и др., цит., т. 50.
[9] До този извод не би могло да се стигне, ако се използва единствено българският превод на решението. Изр. 3 на т. 51 на официалния превод гласи: „Наистина, ако описанието на наградата е напълно ясно за потребителя, точка 31 от приложение I към Директивата за нелоялни търговски практики забранява действията във връзка с предявяването на претенция за наградата да бъдат повод за заплащане на пари от потребителя.“ Без паралелното прочитане на конкретната мотивировка на съда и на някои от другите официални езици на ЕС, така преведено, това изречение не носи толкова ясен смисъл, колкото ни се иска. Езикът на производството е бил английски. В английската версия е записано следното – „While the consumer cannot influence the prize description, paragraph 31 of Annex I to the Unfair Commercial Practices Directive prohibits making action taken in relation to claiming the prize subject to the obligation, for the consumer, to pay money or incur a cost.“ Съгласно това изречение потребителят наистина не може да влияе върху описанието на наградата (същността на наградата), но е забранено действията по претендирането на наградата да са свързани с допълнителни разходи за потребителя (получаването на наградата). Описанието на наградата е освен това обвързващо за потребителя. Това следва не само от логическото тълкуване на първата част на съставното изречение на английски, но и от буквалния текст на същата част в немската версия - „Denn die Beschreibung des Preises ist zwar für den Verbraucher verbindlich, […]“, което в буквален превод гласи – „Тъй като, описанието на наградата наистина е обвързващо за потребителите, […]“.
[10] Purely Creative и др., цит., т. 52.
[11] Purely Creative и др., цит., т. 56.
[12] Purely Creative и др., цит., т. 57.