Съдът на ЕС се произнесе относно активната легитимация на Европейската комисия по дела за вреди, причинени на ЕС от картелно споразумение. 

§ Всяко лице има правото да иска поправяне на вредите, причинени от договори или поведение, които нарушават или ограничават конкуренцията. Без значение е, дали ищец е Съюзът или частно лице, доколкото в тези случай ЕС действа в качеството си на юридическо лице, претърпяло вреди от деликт и на общо основание е равнопоставена страна в процеса;

Преценката на Комисията дали една практика нарушава конкуренцията е обвързваща за националния съдия. Този факт не е пречка самата Комисия да представлява Съюза в спор пред националния съд относно обезщетяването на вреди, причинени на ЕС от картелните практики.

Всеки има право да претендира поправяне на вредите, които са му причинени от неправомерно картелно споразумение и се намират в пряка и непосредствена причинна връзка с осъщественото противоправно поведение, изразяващо се в нарушаване на принципите на свободната конкуренция. Поставя се въпросът, ако самият ЕС е претърпял вреди от такова споразумение, допустимо ли е Комисията да е активно легитимирана да претендира причинените вреди пред националните съдилища, при положение, че тя е и институцията, която санкционира в определени случаи картелните споразумения и не нарушава ли това определени права на частните лица, гарантирани от Хартата на основните права на ЕС. Въпросът е отнесен до Съда на ЕС, който се произнася по дело Otis и др.[1]

1. Факти по главното производство и преюдициални въпроси

Преди представянето на конкретния спор по главното производство е добре да се обърне внимание на предисторията. В периода 2004 – 2007 Комисията провежда проверка по съмнение за картелно споразумение срещу четирите основни производителя на асансьори и ескалатори в ЕС. Проверката завършва с решение[2] на Комисията, с което се намира за установено наличието на картелно споразумение и бива наложена глоба в общ размер над 992 милиона евро. От фактическа страна бива установено, че въпросните предприятия са разпределили пазарите и са фиксирали цените, като са разпределяли помежду си обществени поръчки и други договори, включително са провеждали редовни срещи и са поддържали контакт помежду си, за да прилагат описаните ограничения на свободния пазар.

Решението на Комисията е оспорено по съдебен ред първо пред Общия съд, който отхвърля всички жалби, с изключение на една, която уважава частично в частта за размера на санкцията, а после и пред Съда с жалби за отмяна на постановените от Общия съд съдебни актове, две от които към момента са отхвърлени, а останалите две - висящи.

Основавайки се на решението на Комисията, с което е било установено картелното споразумение, Европейската общност (тогава, а днес Европейският съюз) претендира пред националната юрисдикция в Белгия, чрез представителя си – Комисията, вреди, които е претърпяла в резултата на спечелените и изпълнени обществени поръчки от ответниците на цени, завишени поради картелното споразумение. Исковата молба е подадена през 2008 г. Ответниците спорят, че Комисията не може да представлява Съюза без изрично упълномощаване. Освен това се поддържа, че поради особеното положение на Комисията в производството по установяване и санкциониране на картелното споразумение, се нарушава принципа за равни процесуални възможности за страните, което е един от елементите на принципа за справедлив съдебен процес в гражданското съдопроизводство. Доколкото решението на Комисията е задължително за националната юрисдикция, се твърди, че бил нарушен и принципът, че никой не може да бъде съдия в дело, от чийто изход има интерес (Nemo iudex in causa sua). Това е и в основни линии спорът по главното производство.

За да разреши спора законосъобразно, националната юрисдикция решава да спре производството и да отправи преюдициално запитване до Съда на ЕС, като формулира въпроси относно тълкуването на правото на ЕС в следния смисъл:

a) следва ли съгласно чл. 282 ДЕО, респ. чл. 335 ДФЕС, Комисията да се счита за овластена да представлява институциите на ЕС пред националните юрисдикции при спор за претърпени от тях вреди, във връзка с действия попадащи в кръга на административната им автономност, в резултат на картелно споразумение, без да притежава изрично пълномощно, което да я упълномощава за тези действия;

b) допуска ли чл. 47 от Хартата, Комисията да предяви пред националните юрисдикции иск за поправяне на вредите, произтекли от картелно споразумение, при положение, че самата тя е установила наличието на картела.

2. Решението на Съда на ЕС

Съдът в Люксембург започва разсъжденията си, като на първо място разглежда поставения въпрос, дали изобщо Комисията е възможно да представлява Съюза, без да бъде изрично натоварена. В тази връзка, следва да се има предвид, че Договорът за функционирането на ЕС влиза в сила на 1 декември 2009 г., докогато въпросът се урежда от ДЕО. Преходните разпоредби на ДФЕС не съдържат правило, което да урежда представителството на Съюза по висящите производства пред националните юрисдикции на държавите членки, поради което съгласно правилото tempus regit factum (фактите се регулират от действащото в момента на тяхното осъществяване право) и на основание факта, че исковата молба е подадена през 2008 г. следва да се приеме, че приложимото за производството право е отменената уредба на чл. 282 ДЕО[3], а не новата по чл. 335 ДФЕС[4].

От разпоредбата на чл. 282 ДЕО може да се направи категорично заключение за поне две релевантни за конкретния случай норми. Първо, Общността (респ. Съюзът) може да бъде страна по съдебни производства пред националните юрисдикции в държавите членки. И второ, тя винаги, освен ако специално норма не дерогира общото правило, бива представлявана от Комисията. Съдът на ЕС прави задълбочена проверка дали в конкретната хипотеза приложение е намирала такава специална норма и стига до заключението, че липсва специална уредба, поради което и Комисията е била овластена по силата на закона да представлява Съюза без да е необходимо изрично упълномощаване, с което и дава отговор на първия преюдициален въпрос.

Чл. 47 от Хартата за основните права на ЕС урежда правото на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес[5]. В конкретния случай запитващата юрисдикция се пита, дали правото на справедлив съдебен процес е нарушено, предвид факта, че една от страните по делото е установила по задължителен за решаващия съд начин един от юридическите факти, който се явява елемент от фактическия състав, пораждащ правото на поправяне на вредите, а именно наличието на противоправно деяние? Задава се освен това въпросът дали в този случай Комисията не се явява съдник в дело, по което е страна?

Съдът на ЕС напомня, че всеки може да се позове пред съда на недействителността на картелно споразумение или друга практика, забранена от чл. 81 ЕО[6]. Освен това, за да съхрани пълната ефективност и полезното действие на забраната за картелни споразумения, Съдът в Люксембург нееднократно е посочвал[7], че на всяко лице трябва да бъде предоставена възможността да иска поправяне на вредите, причинени от договори или поведение, които нарушават или ограничават конкуренцията. Фактическият състав за възникването на претенцията е идентичен, както при всеки деликт – противоправно деяние (изразяващо се в картелно споразумение), вреда и причинна връзка между деянието и вредата (т.е. вредите да са пряка и непосредствена последица от нарушаването на конкуренцията). Относно субективния елемент – вината, тя от една страна се презумира оборимо в частното право и от друга – сякаш е неизбежна при наличието на картелно споразумение, доколкото чрез него винаги се цели нарушаването на конкуренцията и причиняването на вреди на всички получатели на стоката или услугата. Доколкото ЕС е юридическо лице, правото да иска поправяне на вредите, които са му причинени от частните лица, принадлежи и на него.

Правото да се иска обезщетение пред националния съд при всички положения обаче е ограничено от принципите за справедлив процес, закрепени в Хартата. В тази връзка, няма значение дали ищец е Съюзът или частно лице, доколкото в тези случай ЕС действа в качеството си на юридическо лице, претърпяло вреди от деликт и на общо основание е равнопоставена страна в процеса.

Трябва да се отбележи, че действително националният съд е обвързан, съгласно практиката на общностната юрисдикция[8], от решенията на Комисията, с които биват санкционирани практики (респ. постановяващи неналичието на такива практики), увреждащи конкуренцията и не може да прави заключения, които противоречат на постановеното от Комисията. От това следва, че националният съдия не е свободен да преценява дали поведението е противоправно, доколкото Комисията по задължителен за него начин е прогласила една практика за нарушаваща конкуренцията. Остава обаче дискрецията на националния съд да реши, дали в конкретния случай са налични вреди и намират ли се тези вреди в причинна връзка с картелното споразумение.

Трябва да бъде също така отново напомнено, че националните юрисдикции не са компетентни да упражняват, както пряк, така и косвен контрол за законосъобразност спрямо актовете на институциите на Съюза, т.к. тази област е от изключителната компетентност на общностната система от съдилища. Поради това, на националния съд е забранено да черпи аргументи от съобразността на един акт на общностна институция с правото на ЕС. Това положение не лишава субектите, засегнати от решение на Комисията относно картелно споразумение, от правото на достъп до съд, т.к. съдебен контрол спрямо актовете на Комисията по чл. 101 ДФЕС (предишен 81 ДЕО) е предвиден, но пред общностните съдилища. Този контрол е всеобхватен по своя характер.

На основание изложеното, Съдът на ЕС стига до заключението, че не може да се приеме, че в подобни на разглежданата хипотеза ситуации Комисията е едновременно страна и съдия по собственото си дело. Аргументацията може да бъде допълнена, като се посочи и фактът, че Комисията в двете хипотези действа в различно качество, поради което не бива да се извършва логическо смесване. В случаите, когато се развива производството по чл. 101 ДФЕС (81 ДЕО) Комисията е носител на властови правомощия. Тя действа в качеството си на публичен орган, като издава обвързващи актове. От друга страна, когато се развива гражданското съдопроизводство по претендирането на вредите, които картелната практика е причинила на ЕС в качеството му на частноправно юридическо лице[9], Комисията е представител на юридическо лице на гражданското право, поради което е равнопоставена с другата страна в процеса. Орган на публичната власт се явява компетентният национален съд, пред който се развива производството.

Друг аргумент на заинтересованите дружества е твърдението им, че Комисията се намирала в привилегировано положение спрямо тях, с което се нарушавал принципът за равни процесуални възможности на страните, съгласно който принцип съществува „задължение за осигуряване на разумна възможност за всяка от страните да представи своята позиция, включително да посочи доказателствата си, при условия, които не я поставят в явно неблагоприятно положение спрямо противната страна“[10]. Това следвало от факта, че Комисията разполагала с поверителна информация относно случая, включително такава защитена с търговска тайна, с каквато заинтересованите дружества не разполагали.

Съдът на ЕС не споделя, съвсем обосновано, тези изводи, като посочва, че Комисията представя пред националната юрисдикция единствено решението за установяване на нарушение, което не е поверително[11]. Ето защо не би могло да се приеме, че принципът на равните процесуални възможности е нарушен.

Основавайки се на посочените мотиви, Съдът отговаря на втория преюдициален въпрос, че „член 47 от Хартата допуска Комисията да предяви пред национална юрисдикция от името на Съюза иск за поправяне на вредите, претърпени от Съюза вследствие на картел или практика, чието противоречие с член 81 ЕО или 101 ДФЕС е установено с решение на тази институция“[12].

 

 
[1] СЕС, 6 ноември 2012 г., Otis и др., дело C-199/11, непубл.
[2] Решение на Комисията от 21 февруари 2007 г. относно производство по член 81 от Договора за създаване на Европейската общност, COMP/E-1/38.823 — Асансьори и ескалатори, C(2007) 512 окончателен.
[3] „Във всяка от държавите-членки Общността притежава най-широката правоспособност, предоставяни на юридическите лица, съгласно националните законодателства; тя може в частност да придобива или да се разпорежда с движима и недвижима собственост и да бъде страна в съдебни производства. За тази цел Общността се представлява от Комисията.“
[4] „Във всяка от държавите-членки Съюзът притежава най-широката правоспособност, предоставяна на юридическите лица, съгласно националните законодателства; той може в частност да придобива или да се разпорежда с движима и недвижима собственост и да бъде страна в съдебни производства. За тази цел Съюзът се представлява от Комисията. Независимо от това, Съюзът се представлява от всяка от институциите по силата на административната им автономност, по отношение на въпросите, свързани с тяхното функциониране.“
[5] „Всеки, чийто права и свободи, гарантирани от правото на Съюза, са били нарушени, има право на ефективни правни средства за защита пред съд в съответствие с предвидените в настоящия член условия.
Всеки има право неговото дело да бъде гледано справедливо и публично в разумен срок от независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон. Всеки има възможността да бъде съветван, защитаван и представляван.
На лицата, които не разполагат с достатъчно средства, се предоставя правна помощ, доколкото тази помощ е необходима, за да се осигури реален достъп до правосъдие.“
[6] СЕО, 13 юли 2006 г., Manfredi и др., дело C‑295/04—C‑298/04, Rec., I‑6619, т. 59.
[7] Напр. СЕО, 20 септември 2001 г., Courage и Crehan, дело C‑453/99, Rec., I‑6297, т. 26.
[8] СЕО, 14 септември 2000 г. Masterfoods и HB, дело C‑344/98, Rec. I‑11369, т. 52.
[9] Това е и смисълът да се придава на организациите на публичната власт, в това число и на ЕС, качеството юридическо лице. Това качество е необходимо само и единствено с цел да се даде възможността да се участва в гражданския оборот, посредством създаването на гражданска правосубектност на публичната организацията, т.к. за упражняването на публични функции гражданска правосубектност не е необходима.
[10] Otis и др., цит., т. 71 и посочената там съдебна практика.
[11] Важно обобщение на това право в светлината на практиката на ЕСПЧ, прави в заключението си Генералният адвокат, който в т. 58 напомня, че „Според ЕСПЧ целта на равните процесуални възможности е осигуряването на равновесие между страните в производството като така се гарантира, че всеки представен пред съда документ може да бъде проверен и оспорен от всяка една от страните в производството. Евентуално причинената от липсата на равновесие вреда по принцип следва да бъде доказана от този, който я е претърпял. Също така, т.нар. „теория на привидностите“, която се прилага към принципа на равни процесуални възможности от постановяването на Решение по дело Kress с/у Франция насам, кара ЕСПЧ да приеме, че обективна и абстрактна липса на равновесие също може да бъде достатъчна за установяване на нарушение на принципа на равни процесуални възможности.“
[12] Otis и др., цит., т. 77.