Съдът на ЕС се произнесе относно прилагането на свободата на установяване във връзка с трансгранично преобразуване на дружества. 

§ Правото на ЕС не допуска национална правна уредба, която ограничава правото на дружество, регистрирано в друга държава членка, да се преобразува в дружество по националното право на приемащата държава. Доколкото това право следва от свободата на установяване, то може да бъде ограничавано само на базата съображения от императивен обществен интерес.

При липсата на общностна правна уредба в областта, националното право на държавите членки следва да гарантира правото на трансгранично преобразуване при зачитане на принципите на равностойността и ефективността.

Възможността на дружествата да се преобразуват е призната от всяка съвременна правна система. По начало преобразуването се осъществява в две основни форми - промяна в правноорганизационната форма и реорганизация под формата на сливане, вливане, разделяне или отделяне. До сравнително скоро преобразуването се осъществяваше почти изключително в границите на една национална правна система. Единният пазар в рамките на ЕС коренно променя това положение. Понякога, предвид свободното движение на капитали, стоки, хора и услуги става по-целесъобразно определен икономически субект не просто да се преобразува, но да се преобразува в друга държава членка, в която моментната конюнктура е по-добра за развиването на бизнес. В тази връзка интерес представлява въпросът, дали правото на ЕС допуска уредбата в приемащата държава да ограничава възможността юридическо лице, регистрирано в друга държава членка, да се преобразува в тази приемаща държава, а преобразуваното дружество да бъде сочено като праводател. Визираният проблем достига и до Съда на ЕС[1], като в конкретния случай става въпрос за уредба в унгарското право, съгласно която не е позволено в унгарско дружество да се преобразува дружество, спрямо което се е прилагало правото на друга държава членка.

1. Факти и преюдициални въпроси

Търговско дружество е учредено по италианското право и извършва дейност в Италия, като е вписано в търговския регистър. След известно време същото дружество моли да бъде заличено от регистъра в Италия, като заявява намерението си да премести дейността и седалището си в Унгария. За да реализират намерението си да започнат дейност в Унгария, директорът на италианското дружество и още едно физическо лице приемат Устава на новообразуваното унгарско дружество и подават молба за вписването му в търговския регистър в Унгария. В молбата като праводател се сочи италианското дружество. Вписването в регистъра в Унгария се извършва от първоинстанционен „търговски съд“. Този съд отхвърля молбата за вписване, като решението му е потвърдено от въззивната инстанция. Посочените юрисдикции аргументират отказа си като посочват, че унгарското законодателство не допуска в търговския регистър да фигурират данни освен посочените в закона и съответно не е законосъобразно като праводател да бъде посочвано дружество, което не е унгарско.

Случаят е отнесен до Върховния съд, като е отправено искане определението за отказ да бъде отменено и да се допусне вписване. Аргументите се основават на чл. 49 и 54 ДФЕС, като се подчертава тяхната непосредствена приложимост, примат и директен ефект. Върховният съд отбелязва, че действително националното право на Унгария не допуска вписването на новоучреденото дружество в търговския регистър, но иска да бъде изяснено дали подобно положение противоречи на правото на ЕС, като се отбелязва, че за разлика от практиката на Съда в Люксембург по делото Cartesio[2], където става въпрос за международно преместване на седалище на дружество без промяна в приложимото национално право, в настоящия случаи става дума, както за преместване на седалището, така и за промяна на приложимото национално право, като се запазва правосубектността.

За да установи дали има противоречие запитващата юрисдикция отправя преюдициални въпроси в следния смисъл:

1) допуска ли правото на ЕС национална правна уредба, съгласно която е допустимо преобразуването на дружества регистрирани по националното право, но не допуска същото, когато дружеството е учредено съгласно правото на друга държава членка, дори при положение, че за целите на преобразуването е създадено ново дружество в приемащата държава?

2) допустима ли е национална правна уредба, която ограничава възможностите да бъде вписан праводателят при преобразуване, когато този праводател е юридическо лице, регистрирано в друга държава членка?

 

2. Решението на Съда на ЕС

В анализа на решението на Съда на ЕС следва да бъде напомнено, че съгласно съдебната практика на общностната юрисдикция преобразуването на дружество е сред онези икономически дейности, във връзка с които се прилага свободата на установяване и държавите членки са длъжни да съблюдават всички последици, които следват от това положение[3]. Част от страните по разглежданото дело оспорват приложението на този принцип за конкретния случай, като посочват, че за разлика от сливането, каквото има в делото SEVIC Systems, в настоящия случай става дума за учредяването на нова дружество в приемащата държава членка.

Като отбелязва, че действително съгласно константната съдебна практика дружество учредено по силата на национален правен ред съществува по силата на този правопорядък, който определя учредяването и функционирането му[4] и като признава правото на всяка държава членка да определя в националното си законодателство правилата по-които ще се определя доколко едно дружество е учредено и функционира съгласно нейното национално право[5], Съдът на ЕС отхвърля аргументите, че в конкретния случай правото на установяване не е приложимо, като посочва, че задължението за допускане на дадено трансгранично преобразуване не накърнява по никакъв начин правата на приемащата държава да определи нормите за учредяването и функционирането на новоучреденото дружество. От тук се прави изводът, че в конкретния случаи се касае именно за ограничаване свободата на установяване и се поставя въпросът, доколко е налице нарушаване на правото на трансгранично преобразуване, което следва от нея.

Тук трябва да се посочи, че доколкото националната правна уредба в Унгария прилага двоен стандарт спрямо преобразуването в зависимост от това дали става на национално равнище или е с трансграничен характер, с което създава такива условия щото дружествата от другите държави членки могат да бъдат възпрени да се преобразуват в унгарско дружество, то подобна уредба ограничава свободата на установяване, така както е уредена в чл. 49 и чл. 54 ДФЕС. Обосновката на подобно ограничение не може да бъде търсена в липсата на вторично право на ЕС в областта. Вярно е, че при липсата на уредба на европейско равнище се налага две отделни правни системи, които уреждат дружественото право, да си взаимодействат чрез последователното им прилагане при трансграничните преобразувания. Липсата на такива норми на вторичното право не може да обоснове неприлагането на свободата на установяване при преобразуването, нито да подкрепи различното третиране на трансграничното и националното преобразуване.

Свободата на установяване може да бъде ограничавана само на основание императивни съображения от обществен интерес[6], като мерките следва да гарантират постигането на определените цели и да не надхвърлят необходимото за осъществяването им. Имайки предвид, че в разглеждания случай подобна обосновка липсва по първия преюдициален въпрос съдът в Люксембург заключва, че „членове 49 ДФЕС и 54 ДФЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която предвижда възможност за преобразуване на учредените по националното право дружества, но принципно не позволява — посредством учредяване на дружество по националното право — преобразуването на вече учредено по правото на друга държава членка дружество в дружество по националното право“[7].

От отговора на първия преюдициален въпрос става ясно, че чл. 49 и 54 ДФЕС задължават държавите членки да предвидят във вътрешното си право възможност дружества, регистрирани в друга държава членка, да се преобразуват в дружества по националното право на приемащата държава. Това положение следва пряко от цитираните разпоредби на ДФЕС въпреки липсата на вторично право в областта[8]. Отказът на националните власти да впишат като праводател преобразуваното италианско дружество противоречи на принципа на равностойността, защото подобно вписване се прави във връзка с вътрешни преобразувания. Смисълът на вписването на праводателя може да се търси от гледна точка защитата на кредиторите на преобразуваното дружество. От тук следва, че и отказът праводателят да бъде вписан в унгарския търговски регистър противоречи на принципа на равностойността, а от там и на общностното право[9].

 


[1] СЕС, 12 юли 2012 г., VALE Építési, дело C-378/10, непубл.
[2] СЕО, 16 декември 2008 г., Cartesio, дело C‑210/06, Rec. I‑9641. В това свое решение (и по-точно в т. 124 от него) Съдът на ЕС приема, че правото на ЕС допуска национална правна уредба, „която възпрепятства възможността дружество, учредено по силата на националното право на тази държава членка, да премести своето седалище в друга държава членка, запазвайки качеството си на дружество, уредено от националното право на държавата членка, съгласно чието законодателство то е било учредено.“
[3] СЕО, 13 декември 2005 г., SEVIC Systems, дело C‑411/03, Rec., I‑10805, т. 19.
[4] СЕО, 27 септември 1988 г., Daily Mail and General Trust, дело 81/87, Rec. 5483, т. 19.
[5] СЕС, 29 ноември 2011 г., National Grid Indus, дело C‑371/10, непубл., точка 27.
[6] Напр. във връзка със защитата на интересите на кредиторите, на миноритарните съдружници и на работниците и служителите, както и запазването на ефективността на данъчния контрол и на честната търговия.
[7] VALE Építési, цит., т. 41.
[8] Тук трябва да се отбележи, че Съдът на ЕС приема в редица свой решения, че при липсата на общностна уредба по отделни въпроси, гарантирането на правата, които частните лица черпят от правото на ЕС става посредством вътрешното право на държавите членки, като тези вътрешни правила не бива да са по-неблагоприятни от уредбата на сходни вътрешни отношения (принцип на равностойността) и да правят на практика невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата (принцип на ефективността). Аналогично е положението и в спора по главното производство, съответно посочените правила трябва да намерят приложение. Въпросът за двата принципа във връзка с втория преюдициален въпрос е разгледан в т. 53 – 61 на разглежданото решение.
[9] VALE Építési, цит., т. 57.