Ограничаването на възможността да се събират някои видове комисиони в договорите за кредит е напълно допустимо според решение на Съда на ЕС. 

§ Директива 2008/48 допуска в приложното поле ratione materiae на национална мярка за транспониране на тази директива да бъдат включени и договори за кредит, обезпечен с недвижим имот. Директивата допуска също налагането на непредвидени в нея задължения за кредитните институции във връзка с видовете комисиони и тяхното приложение.

Спор между Националния орган за защита на потребителите[1] и банка в Румъния даде повод на Съда на ЕС да се произнесе по приложното поле на Директива 2008/48 относно договорите за потребителски кредити[2] и съвместимостта на националните мерки със свободното движение на капитали и свободата на предоставяне на услуги. В основата на разглежданото преюдициално производство стои приемането на национална правна уредба, която ограничава броя комисиони, които банките могат да събират при отпускането на кредит. Съвсем естествено банката, която е санкционирана за неизпълнение на новоприетите правила, оспорва тяхната законосъобразност с оглед на свободите на движение. В така очертания спор се произнася Съдът на ЕС в производството по дело SC Volksbank România SA, C-602/10. В това дело Съдът в Люксембург следва да установи, дали въвеждането на допълнителна регулация, която е в тежест на банките, е допустима от първичното и вторичното право на Съюза.

1. Спорът пред румънския съд

Договорите за кредит, предмет на спора, по който е отправено преюдициалното запитване, са сключени между Volksbank и нейните клиенти преди влизането в сила на извънредно постановление на Министерски съвет 50/2010 (ИПМС 50/2010). Това са договори, с които на потребители се отпускат кредити, обезпечени с ипотеки или с други права върху недвижими имоти. По отношение на клаузите на тези договори Националният орган за защита на потребителите приема, че е налице противоречие с чл. 36 на ИПМС 50/2010, тъй като въз основа на тях Volksbank продължава да събира „комисиона за риск“ по-късно наречена „комисиона за администриране на кредита“. Тази комисиона не попада сред изрично позволените от чл. 36 на постановлението.

Органът по защита на потребителите съставя акт, с който е наложена имуществена санкция на банката за противоправното й поведение. Банката твърди в своя защита, че разглежданият текст на постановлението влиза в противоречие с първичното право на ЕС, тъй като ограничава свободите на движение. На следващо място текстът не отговарял и на вторичното право на ЕС, а именно на Директива 2008/48, която постановлението цели да въведе.

Отправеното от националната юрисдикция питане, е свързано на първо място с това, дали държавите могат да предвиждат прилагане на националната уредба по транспониране на Директивата и по отношение на договорите, сключени преди влизането й в сила. На следващо място националната юрисдикция иска да разбере дали е допустимо да се разширява приложното поле на Директива 2008/48 по отношение на договори извън приложното й поле и да се налагат допълнителни задължения на кредитните институции във връзка с видовете комисиони, които могат да бъдат събирани от тях. На последно място запитващият съд иска да установи дали спорната национална уредба е допустима в светлината на свободното движение на услуги и свободното движение на капитали.

2. Решението на Съда на ЕС

На първо място, Съдът на ЕС разглежда въпроса, дали Директива 2008/48 може да бъде основание за приемане на спорната мярка в националното право, доколкото самата директива чрез изрична норма изключва от приложното си поле договори за кредит, обезпечени с недвижим имот.

На основата на телеологично тълкуване на съображенията към Директива 2004/48 съдиите посочват, че в съответствие с правото на Съюза държавите-членки могат да прилагат разпоредбите на директивата в области, които не попадат в нейното приложно поле. Така те могат да запазят или да въведат национални мерки, които съответстват на разпоредбите на директивата или на някои от тези разпоредби относно договори за кредит, които не попадат в приложното поле на посочената директива. Това правило важи и в случаи, при които приложното поле на директивата е изрично ограничено спрямо определен тип договори за кредит. В тази насока е допустимо да се използва и национална мярка, която налага непредвидени в директива 2004/48 задължения за кредитните институции. Например такава мярка може да бъде свързана с видовете комисиони, които те могат да събират в рамките на договорите за потребителски кредит.

На второ място, Съдът на ЕС анализира допустимостта от гледна точка правото на Съюза на национална мярка спрямо договори за кредит, които са заварени към датата на приемането на разглежданата мярка и едновременно с това са изключени от приложното поле на директивата. Общностната юрисдикция установява, че съображения 9 и 10 от Директива 2008/48 позволяват по принцип държавите-членки да определят условията, при които смятат да разширят националния режим, с който транспонират директивата. Според Съда правото на ЕС допуска приложното поле във времето на национална мярка по транспониране на директивата да се определи по такъв начин, че тази мярка да се прилага и по отношение на договори за кредит, които са били изпълнявани към момента на влизане в сила на споменатата национална мярка.

На трето място, Съдът на ЕС разглежда аргументите на санкционираната банка, с които се отхвърля възможността да бъде наложена мярка, която забранява събирането на някои банкови комисиони, заради несъвместимост със свободното предоставяне на услуги и свободното движение на капитали. В съответствие с трайната съдебна практика на съда в Люксембург[3], когато национална мярка е свързана едновременно със свободното предоставяне на услуги и със свободното движение на капитали, следва да се провери в каква степен упражняването на тези основни свободи е засегнато и дали при конкретните обстоятелства, разглеждани в главното производство, едната от тях има предимство пред другата. По принцип Съдът разглежда спорната мярка от гледна точка само на една от тези две свободи, ако се окаже, че при обстоятелствата в конкретния случай едната от тях е напълно второстепенна по отношение на другата и може да бъде свързана с нея. По тази причина свободното движение на капитали не се разглежда в съдебното решение.

От гледна точка на нормите на договора относно свободното предоставяне на услуги, от постоянната практика на Съда следва, че дейността на кредитна институция, състояща се в отпускане на кредити, представлява услуга по смисъла на член 56 ДФЕС. От своя страна понятието „ограничение“ по смисъла на член 56 ДФЕС се отнася до мерки, които забраняват, затрудняват или правят по-малко привлекателно упражняването на свободното предоставяне на услуги. Съдиите в Люксембург припомнят, че по смисъла на Договора правна уредба на държава-членка не съставлява ограничение единствено поради обстоятелството, че други държави-членки прилагат правила, които не са толкова строги или са икономически по-изгодни за установените на тяхна територия лица, предоставящи сходни услуги.

При разглеждането на делото Съдът в Люксембург установява, че въвеждането на разглежданата забрана за събиране на комисиони не представлява реална намеса в свободата на договаряне на тези институции. Това е така, тъй като се ограничава броя на банковите комисиони, но едновременно с това не съществува никакво ограничение по отношение на размера на комисионите и лихвените проценти. Липсват данни, посочената национална разпоредба да прави по-малко привлекателен достъпа до споменатия пазар, а в случай на достъп до него, да намалява способността на съответните предприятия веднага да конкурират ефикасно традиционно установените в Румъния предприятия. При това положение национална мярка като разглежданата в главното производство пред румънския съд не противоречи на нормите на Договора относно свободното предоставяне на услуги.

 
[1] Autoritatea Naţională pentru Protecţia Consumatorilor.
[2] OВ L 133 и поправки в OВ L 207, 2009 г., OВ L 199, 2010 г., OВ L 234, 2011 г.
[3] СЕО, решение от 3 октомври 2006 година, дело Fidium Finanz, C‑452/04, Recueil, стр. I‑9521, точка 34.