Съдът на ЕС се произнесе относно правото на продажбата на компютърна програма, закупена от интернет.

§ Прехвърлянето от страна на носителя на авторското право на копие от компютърна програма на клиент, което се придружава от сключването между тях на лицензионен договор за използване, представлява продажба по смисъла на общностното право, като системата от сделки следва да бъде разглеждана в своята цялост.

По силата на правото на ЕС правото на разпространение на копие от компютърна програма се изчерпва, когато носителят на авторското право, който е разрешил изтеглянето от интернет върху информационен носител на това копие, е предоставил срещу заплащането на цена, която му позволява да получи възнаграждение, съответстващо на икономическата стойност на копието на произведението, правото на използване на това копие без ограничение във времето. Въпросът дали програмата е закупена на материален носител или е била изтеглена от интернет е ирелевантен.

Когато първоначалният приобретател продаде своето копие от компютърна програма, всеки от последващите приобретатели придобива програмата законно по смисъла на общностното право.

През последното десетилетие интернет се превърна в един от най-използваните способи за търговия. Освен търговия с продукти, съществуващи в материалната реалност, все по-разпространена започна да става продажбата на компютърни програми изцяло чрез интернет, без потребителят да получава копие от програмата на материален носител (напр. компактдиск). По този начин в момента масово се разпространяват филми, музика, компютърни игри и софтуер. Този начин на продажба е изключително удобен и ефикасен, защото като се използва едно от главните свойства на виртуалната среда, а именно че обектите в нея могат да бъдат свободно възпроизвеждани повторно без първообразът да бъде засяган по някакъв начин, производителите се освобождават от необходимостта да правят огромни по своя мащаб допълнителни разходи (напр. за закупуване на материални носители, за складови помещения, за транспорт и т.н.), а на потребителите се предоставя възможността да придобиват продуктите от вкъщи и по всяко време. Пазарната логика е насочена към все по-голямо разрастване на сектора. Като се има предвид изложеното не могат да съществуват съмнения от къде идва силната конкурентоспособност на сектора.

Възниква въпросът, когато потребител е изтеглил чрез интернет от сървъра на носителя на авторските права копие на компютърна програмата и е закупил лиценз за нейното ползване, дали е възможно така закупения лиценз да бъде препродаден на друго лице. По същество става въпрос за това до къде се простира правото на разпространение на носителя на авторските права. Съдът на ЕС се произнася по въпроса в дело UsedSoft C-128/11[1].

1. Факти по главното производство и преюдициални въпроси

Дружеството Oracle осъществява дейност в сферата на изработването на компютърни програми. Освен това то притежава авторските права върху тези програми и ги разпространява главно чрез интернет. Клиентите, изтеглили програмата и закупили лиценз за нейното ползване получават правото да съхраняват едно копие от нея на сървъра на дружеството и да изтеглят определен брой копия от програмата на своите компютри. Освен това дружеството предоставя възможност за изтегляне на надграждащи програмата допълнителни файлове (updates) и файлове, коригиращи грешките (patches).

Лицензите, които дружеството предлага групират до 25 ползватели, което предизвиква определени неудобства, защото дружество, което има 27 служителя, които ще ползват програмата е необходимо да закупи два лиценза. В лицензионните договори има изрична клауза, съгласно която клиентите придобиват правото да използват безсрочно, неизключително и непрехвърлимо компютърната програма за вътрешни търговски цели.

Друго дружество UsedSoft търгува с лицензи за програмата, които вече веднъж са придобити. Често сделките се отнасят само за част от лиценза, когато както в горепосочения случай включеният брой възможни ползватели надхвърля нуждите на съответния клиент-продавач, или когато клиент-купувач се нуждае от лиценз за малко на брой ползватели.

Oracle предявява иск срещу UsedSoft, с който иска съдът да издаде задължително разпореждане за преустановяване на тези практики. Делото е спечелено на първа и на въззивна инстанция от Oracle. Касационната инстанция решава, че за да се разреши спора, то е необходимо да се потърси тълкувание на правото на ЕС от Съда в Люксембург. Разсъжденията на запитващата юрисдикция са на плоскостта, че доколкото от лицензионните договори следвало, че правото е непрехвърлимо, то клиентите не могли валидно да продават компютърната програма. Подобни разсъждения не могат да бъдат споделени. Очевидната причина е принципът, че договорът действа между страните, освен ако друго не е уредено в нормативен акт. Разбира се клиентите на Oracle ще носят отговорност за неизпълнение на договора и именно в това се корени смисълът на уреждането на подобна клауза за „непрехвърлимост“.

Отправените преюдициални въпроси са в смисъл:

a) При какви условия изтеглянето на компютърна програма от интернет води до изчерпване на правото на разпространение в рамките на ЕС по смисъла на чл. 4 (2) от Директива 2009/24 относно правната закрила на компютърните програми[2];

b) „При какви условия приобретателят на използвани лицензи, отнасящи се до компютърни програми може, вследствие на предвиденото в член 4, параграф 2 от Директива 2009/24 изчерпване на правото на разпространение, да се счита за „законен приобретател“ по смисъла на член 5, параграф 1 от Директива 2009/24, който съгласно тази разпоредба се ползва от правото на възпроизвеждане на съответната компютърна програма, позволяващо му да използва програмата в съответствие с нейното предназначение“[3].

2. Решението на Съда на ЕС

Съгласно чл. 4 (2) от Директива 2009/24 „първата продажба в Общността на копие от програмата от носителя на правата или с негово съгласие изчерпва правото на разпространение в Общността върху това копие, с изключение на правото на контрол върху по-нататъшното отдаване под наем на програмата или на копие от нея“ .

От представените по-горе фактически обстоятелства става ясно, че дружеството Oracle предоставя на неговите клиенти правото да изтеглят от сайта му компютърната програма, предмет на претендираното нарушение. С цел да се достигне до отговор дали това предоставяне изчерпва правото на разпространение в Общността на копие от тази програма следва да се извършат няколко проверки.

На първо място, следва да се изследва дали договорното отношение между дружеството и клиента може да се квалифицира като „първа продажба в Общността на копие от програмата“. Като се изхожда от принципа, че понятията въведени в акт на общностното право следва да бъдат тълкувани еднакво на цялата територия на Съюза, освен ако конкретният акт не препраща към вътрешното право на една или повече от държавите членки и доколкото в настоящия случаи подобно препращане няма, то достигаме до извод, че понятието „продажба“, използвано в релевантната разпоредба, следва да получи тълкувание на собствено основание без оглед на влагания смисъл в това понятие от различните правни системи на държавите членки. Според Съда на ЕС, под „продажба“ следва да се разбира „споразумението, с което дадено лице отстъпва на друго лице срещу заплащане на цена своето право на собственост върху материална или нематериална вещ, която му принадлежи“[4]. От тук следва, че за да имаме налице продажба по смисъла на чл. 4 (2) от Директива 2009/24 е необходимо правото на собственост върху това копие да е преминало.

Oracle твърди, че сделката, която сключват със своите клиенти не е продажба по смисъла на Директивата. Те предоставяли на своите клиенти правото безплатно да изтеглят копие от компютърната програма, като за да бъде използвано това копие им продавали единствено лиценза, с която продажба по никакъв начин не преминавала собствеността върху копието от компютърната програма. Самият лиценз предоставя на потребителите правото да използват компютърната програма за неопределено време, което право не е нито изключително, нито прехвърлимо.

Макар формално издържани, Съдът на ЕС не споделя тези аргументи. Общностната юрисдикция счита, че „изтеглянето на копие от компютърна програма и сключването на свързан с това лицензионен договор за използване съставляват неделимо цяло“[5]. Поради тази причина цялата извършена система от сделки следва да бъде считана за продажба и да бъде разглеждана в нейната цялост[6]. Дали съответното копие е получено на материален носител (компактдиск) или е изтеглено от интернет е ирелевантно за приложението на изложеното положение. Поради тази причина следва да се счита, че „прехвърлянето от страна на носителя на авторското право на копие от компютърна програма на клиент, което се придружава от сключването между тях на лицензионен договор за използване, представлява „първа продажба на копие от компютърна програма“ по смисъла на член 4, параграф 2 от Директива 2009/24“[7].

Страните излагат и аргументи, че предоставянето за безплатно изтегляне на копие от програмата от сайта на дружеството представлява „предоставяне на публично разположение“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29[8], което по правило не води до изчерпване на правото на разпространение на копието. Същата директива обаче прогласява, че нейните разпоредби не засягат по никакъв начин правилата на общностното право относно правната закрила на компютърните програми, поради което уредбата на правната закрила на компютърни програми се явява „специален закон“ по отношение на уредбата на Директива 2001/29 и съответно приложим е известният принцип, че специалният закон дерогира приложението на общия.

На трето място, необходимо e (с оглед изложените от някои от страните аргументи) да се прецени дали приложението на чл. 4 (2) от Директива 2009/24 се ограничава само до продажби на копия на материални носители. Тази позиция застъпва и Комисията, което е неправилно, предвид факта, че чл. 4 (2) от Директивата не дава признаци да прокарва разлика между продажбите в зависимост от това дали копията са записани върху материален носител или се извършват чрез изтегляне от интернет. Още повече с нарастването на продажбите на компютърни програми чрез изтегляне от интернет ще се достигне до необосновано стесняване на приложението на въпросния чл. 4 (2), което е допълнителен аргумент в посока универсалния му характер. В тази връзка в своето решение Съдът в Люксембург приема, че „предвиденото в член 4, параграф 2 от Директива 2009/24 изчерпване на правото на разпространение се отнася едновременно за материалните и нематериалните копия на дадена компютърна програма, а следователно и за копията на компютърни програми, които във връзка с първата им продажба са били изтеглени по интернет на компютъра на първия приобретател“[9].

На четвърто място, Oracle твърди, че във връзка със сключения допълнителен и отделен договор за поддръжка на съответната компютърна програма, приложението на чл. 4 (2) ще бъде препятствано, доколкото първоначалния приобретател няма да препродаде полученото от него копие, а друго копие, което вече е актуализирано и поправяно.

По отношение на тези аргументи следва да се подчертае, че действително договорите за продажба и за поддръжка са отделни договори и първоначалната продажба изчерпва единствено правото на разпространение на копието, но не се отнася до договорите за услуги във връзка с продажбата, какъвто е договорът за поддръжка, които евентуално се сключват за определен срок. Трябва обаче, също така да се има предвид, че поправките и актуализациите стават неразделна част от копието на програмата веднъж щом бъдат извършени и потребителят може да ги ползва дори и след като реши да не подновява договорът си за поддръжка, когато той е сключен за определен срок. В тази връзка чл. 4 (2) намира приложение и по отношение на копие от програмата, което е поправяно и актуализирано.

За съжаление общностната юрисдикция не остава последователна в разсъжденията си, като приема, че „ако придобитият от първия приобретател лиценз се отнася до брой на ползвателите, който надхвърля неговите нужди […] този приобретател няма право да раздели лиценза и да препродаде единствено правото на използване на дадената компютърна програма, съответстващо на определен от него брой ползватели“. Аргументът за подобна теза е, че лицето, което препродава копието от програмата, следва да направи собственото си копие от нея неизползваемо, за да не наруши предвиденото в чл. 4 (1) а) изключително право на разпространение на носителя на авторското право. В случая нямало програмата да стане неизползваема, защото щяла да остане върху сървър, който принадлежи на лицето, което препродава програмата. Тук не се отчита, че ще имаме налице продажба на част от лиценз на компютърна програма и именно тази част от лиценза следва да стане неизползваема за продавача – щом първоначалният приобретател може да продаде цялото копие на компютърната програма по аргумент от по-силното основание той следва да може да продаде и част от такова копие. Въпросът за това дали препродадената част реално е направена неизползваема за препродавача е фактически. Освен това нищо не препятства носителят на авторското право да вземе достатъчни допълнителни защитни мерки от техническо естество, за да разреши този проблем – напр. като използва защитни ключове.

На основание разгледаните до тук аргументи по отношение на първия преюдициален въпрос Съдът на ЕС приема, че „член 4, параграф 2 от Директива 2009/24 трябва да се тълкува в смисъл, че правото на разпространение на копието от компютърна програма се изчерпва, когато носителят на авторското право, който е разрешил, включително безвъзмездно, изтеглянето от интернет върху информационен носител на това копие, е предоставил също така — срещу заплащането на цена, която му позволява да получи възнаграждение, съответстващо на икономическата стойност на копието на произведението, на което е собственик — право на използване на това копие без ограничение във времето“[10].

Другият преюдициален въпрос е свързан с това дали може да се счита, че приобретателят на използвани лицензи е придобил копието на програмата законно, което му дава всички следващи от това права (да използва, изследва и т.н. програмата). Както вече стана ясно правото на разпространение на носителя на авторското право се изчерпва с първоначалната продажба програмата. Никакви договорни клаузи не могат да ограничават действието на това положение. Поради това и при пълно зачитане на правилото, че предишният собственик следва да направи неговото копие неизползваемо, то стигаме до заключението, че всеки последващ приобретател на копие от компютърна програма е придобил това копие законно и може да се ползва от всички, следващи от това му положение, права.

 
[1] СЕС, 3 юли 2012 г., UsedSoft, дело C-128/11, непубл.
[2] Официален вестник, L 111, 5 май 2009 г.
[3] UsedSoft, цит., т. 73.
[4] UsedSoft, цит., т. 42. Така даденото определение не бива да ни заблуждава, относно неприложимостта на чл. 4 (2) от директивата по отношение напр. на замяната предвид прогласеното предимство на телеологическото тълкуване в общностното право.
[5] UsedSoft, цит., т. 44 и цитираната там съдебна практика.
[6] Това съвсем не означава, че същото тълкувание следва да получи подобна система от сделки и във вътрешното право на държавите членки, които имат собствени понятия за това що е продажба и концепции при какви условия собствеността преминава. Във връзка обаче с приложението на Съюзните норми, то тълкуванието дадено от Съда на ЕС е задължително.
[7] UsedSoft, цит., т. 48.
[8] Директива 2001/29/ЕО относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество, Официален вестник, L 167, 22 юни 2001 г.
[9] UsedSoft, цит., т. 59.
[10] UsedSoft, цит., т. 72.