Общият съд потвърди решението на Комисията, с което се забраняват многостранните такси за обмен, прилагани в системата MasterCard. 

Използването на платежни карти от потребителите е свързано със заплащането на значителни разходи, налагани под формата на такси. Част от тях са във връзка с т.нар. многостранни такси за обмен[1] (МТО). Според Комисията налагането на тези такси в системата на плащания на „MasterCard“ противоречи на общностното право на конкуренцията и съответно разпорежда прекратяване използването на тази система в срок до 6 месеца, като в противен случай се предвижда глоба в размер на 3.5% от дневния консолидиран оборот на „MasterCard“.

Решението на Комисията има действие на територията на Съюза и в рамките на Европейското икономическо пространство. Доводите, които са изтъкнати са свързани с изразеното мнение, че разходите, които се начисляват за МТО, представляват определяне на минимален размер на разходите, поради което по своята същност са ограничение на ценовата конкуренция. Подобно положение противоречи на правото на ЕС, доколкото недоказано остава твърдението на MasterCard, че тези разходи повишават по какъв да е начин ефективността на предлаганата услуга.

Решението на Комисията е обжалвано от засегнатата група дружества, свързани с MasterCard, като към тях се присъединяват голям брой други финансови институции[2]. На страната на Комисията в производството встъпват Обединеното кралство и две търговски сдружения. Производството се води пред Общия съд и е по реда на член 263 от ДФЕС.

Чрез своята жалба срещу представеното накратко решение жалбоподателите молят Съда на ЕС[3] да отмени решението на Комисията или при условия на евентуалност част от него, като за целта навеждат няколко основни аргумента. Общият съд преценява, че жалбата е допустима по своя характер, но неоснователна по своята същност. Водещите аргументи по основателността са следните:

1. Обективна необходимост от МТО за функционирането на системата MasterCard

Първият изложен от жалбоподателите довод е свързан с нуждата от МТО за жизнеспособността на системата MasterCard, като се твърди, че в случай на премахването на тези такси финансовите институции ще трябва да предлагат други видове платежни карти или да намалят част от предимствата за притежателите на платежни карти MasterCard. Общият съд счита, че малко вероятно би било при липсата на МТО финансовите институции да преустановят издаването на карти MasterCard, доколкото тези такси не са обективно необходими за функционирането на системата. Тук жалбоподателят твърди, че Комисията била стигнала до погрешни изводи, посредством грешният анализ на наличните данни. Тя била стигнала до заключението, че МТО не са обективно необходими, доколкото преценила, че системата може да функционира и без тях. Това не било обосновано, доколкото за обективна необходимост можело да се говори и в случаите, при които функционирането на системата бъде възможно, но силно затруднено.

Общият съд не се съгласява с тези доводи, като ги за неоснователни поради следните съображения: „[…] преценката на обективната необходимост на определено ограничение има относително абстрактен характер. Всъщност единствено за ограниченията, които са необходими, за да може основната операция да функционира при всички положения, може да се счита, че попадат в приложното поле на теорията за акцесорните ограничения“[4]. Воден от това съдът стига до заключението, че Комисията не е стигнала до грешка при прилагането на правото, като водена от възможността в икономически и правен контекст платежната система да действа и без МТО е достигнала до верни и обосновани изводи, поради което в тази си част съображенията на жалбоподателя са неоснователни.

2. Анализ на въздействието на МТО върху конкуренцията

В своето решение Комисията застъпва позицията, че МТО са се отразили върху размера на таксите за обмен между банката издател и акцептиращата банка. Като се има предвид, че акцептиращата банка фактически прехвърля бремето върху търговците, калкулирайки цената в размера на таксите, то на практика се формира минимална цена на трансакциите, което влияе негативно на правилата на свободната конкуренция.

Срещу тези доводи жалбоподателят навежда аргументи, че в отношенията между банката издател и акцептиращата банка не влияят правилата на конкуренцията, доколкото те не се намират помежду си в такава. Това не би могло да бъде споделено, доколкото само поради, това че „при липсата на МТО търговците щяха да могат да упражняват по-силен конкурентен натиск по отношение на размера на фактурираните им разходи за използването на платежните карти“[5] може да се приеме, че МТО влияе върху свободната конкуренция.

3. Квалификацията – сдружение на предприятия

Друг аргумент, изтъкван от жалбоподателите е свързан с погрешната квалификация, която Комисията била дала на решението за въвеждане на МТО. Твърди се, че това решение не представлява решение на сдружение от предприятия по смисъла на член 101 ДФЕС, доколкото акциите на MasterCard се емитират за първично публично предлагане на 25 май 2006 г.

Трябва да се напомни, че по силата на постоянната съдебна практика на Съда на ЕС „сдружение от предприятия” по смисъла на член 101 ДФЕС е налице, когато дейността на сдружението или на членуващите в него предприятия е насочена към постигане на една или повече от предвидените в тази разпоредба нежелани последици[6]. Други понятия, съотношението между които следва да бъдат изяснено са „споразумение“, „решения на сдружения на предприятия“ и „съгласувана практика“. Според Съда в Люксембург разграничителният критерии следва да бъде търсен, като изхождаме от разбирането, че посочените три понятия представляват „форми на тайно договаряне, които имат едно и също естество и се разграничават само по своите интензивност и проявни форми”[7].

Като се има предвид целта, която преследва член 101 ДФЕС, а именно недопускането на възможността предприятията да се отклоняват от правилата на свободната конкуренция единствено като променят формата на съгласуваност на своето поведение[8], то в обхвата на нормата трябва да бъдат включени, не само преките способи за съгласуване (споразумения), но и формите на сътрудничество, посредством обща институционална структура.

Като обобщава изложеното и анализира събраните данни, юрисдикцията на ЕС, прави обоснован и правилен извод, че макар MasterCard да се предлага на първичния публичен пазар, то участващите в нея финансови институции я ползват като институционализирана форма за вземане на решения. От тук следва, че Комисията вярно е стигнала до заключението, че взетото решение представлява „решение на сдружение от предприятия” по смисъла на член 101 ДФЕС, а претенцията на жалбоподателя, след подробно нейно обсъждане, е счетена за неоснователна. Воден от тези главни мотиви Общият съд отхвърля жалбата на MasterCard като неоснователна. Решението подлежи на обжалване пред висшата инстанция на Съда на ЕС по юридическите въпроси.

 

 
[1] Тези такси представляват по своята същност запазената за банката издател на картата част от цената на всяка направена чрез картата трансакция. Макар на пръв да изглежда, че този разход следва да се поеме от обслужващата банка, то на практика се случва нещо различно и допълнителните разноски биват включвани в таксите, които търговците заплащат на обслужващата ги банка (която от своя страна заплаща на банката издател).
[2] СЕС, 24 май 2012 г., MasterCard и др./Комисия, дело T-111/08, непубл.
[3] Делата в производство за отмяна, заведени по иск на частноправни субекти се разглеждат като първа инстанция от Общия съд.
[4] MasterCard и др./Комисия, цит., т. 89.
[5] Общ съд на Европейския съюз, Прессъобщение № 69/12 от 24 май 2012 г.
[6] MasterCard и др./Комисия, цит., т. 241.
[7] СЕС, 4 юни 2009 г., T‑Mobile Netherlands и др., дело C‑8/08, Rec. I‑4529, т. 23.
[8] Заключение на Генералния адвокат към решение на СЕО, 19 февруари 2002 г., Wouters и др., дело C‑309/99, Rec. I‑1577, I‑1582, т. 62.